unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

5516 Посещения

времето на простаците

Иво Беров
                            Времето на простаците
 
„ България търси талант” е име на едно телевизионно предаване.
Кънчо е име на нещо друго.
Но и предаването и другото нещо показват какво се с случва с България и в България.
България потърси талант и намери Кънчо.
И добре, че намери Кънчо, а не талант.
Защото ако беше намерила талант щеше да го смачка. Да го прецака. Да го разпарчетоса. Да го разбрица, да го разпльока, да го разгемби, да го изтумби и въобще да му направи всичките ония неща, които само България знае как да прави на своите талантливи, умни, надарени, свестни, почтени и добри хора.
 …
Трудно е да се направи списък на всички изтъкнати българи, които тази страна е убила, самоубила, смачкала, отрекла, опозорила и предала. Много са.
Лесно е да се направи списък на всички, които не е. Убила, самоубила, смачкала, отрекла, опозорила и предала. Колко са те ? Двама ? Един ? Има ли дори един?
„Той Ако е научен сътрудник, я че го отучим”- произнесла се шопкинята за бъдещия си зет.
 Аз бях тройкаджия и вижте ме сега – министър”-рекъл на учениците българският министър на културата. При откриването на учебната година. Та да ги открехне колко е нужно образованието за личния и обществен напредък.
 „ Сбогом, сбогом, сбогом - казах – щом така си решила ти –добре- изпя един известен български певец.
 „ Збогом, збогом, збогом – написа един български министър. Пак на културата.
„ Европа има нужда от Овчо” – рече ББ /Биг Боса, Биг Брадъра,  Баш Баткото/. Рече го на най-образованата прослойка българи.
„ Садете картофи” – това пък рече на бъдещето и надеждата на България -студентите.
Това е . България потърси спасител.
Намери кънчо.
Бъдеще… ? Надежда… ?
Кънчо за вас !
Ама кой е все пак тоя Кънчо, или „Ху дъ фак из Kan4o” както се казва на съвременен български ?
Кънчо не е той.
Кънчо е онова. Оная работа.
Кънчо е онова, дето се появява когато си пожелал нещо друго.
Също като живота дето бил онова, което ти се случва след като си си го представял другояче.
Кънчо е онова за което се хващаш когато няма за какво да се хванеш.
Кънчо е онова, което ти остава, когато всичко изпуснеш.
Кънчо е онази граница на безразличието и равнодушието, след което може да следва още само още по-голямо безразличие и равнодушие/през кънчо ми е, че и оттатък /
Кънчо е голямата Липса, която може да запълни само един голям кънчо, след което липсата става още по-голяма.
 Зрелището с кънчо би било дъно, ако имаше дъно.
Отначало човек си мисли – това е дъното. От това повече не може. След Сл.Трифонов, обаче, се появява примерно Юлиан Вучков. Професор. Доктор Хонорис кауза. Е – вика си човек – нон плюс ултра. От това повече не може. Но се появява Дудука Бареков. Е вика си човек – ама вече не толкова уверено – това вече трябва да е дъното.
Появяват си обаче, „комиците”. Те пускат шега. Един пич пърдял. И. Участниците в предаването се заливат от смях. Превиват се от смях. Прегъват се от смях. Раздират се от смях.
Гаджето на пича пък му вика : „Ами иди най-после в тоалетната”, та да не пърдиш толкова. Или нещо подобно му вика, а публиката в студиото отново се залива в смях. Може би дори се напикава от смях. Нищо чудно и да пърди от смях. Или другото да прави. От смях. /Извинявам се за изразите, но дето се вика дат из дъ ситюейшън, това е положението значи/. Живите участници се гънат, пърдят, напикават се и другото от смях, и „ефекта смях” също. И той се гъне, напикава пърди и другото от смях.
Защото така предаването било ставало вървежно.
За предишните поколения това беше вървежнопрез детството. Нали децата се смеят на тия работи. Когато са на шест, седем, най-много на десет години.
А когато възрастни, ваксинирани хора се смеят на пръдни, това не е трогателно вдетиняване. Това е деградация. Това е израждане.
И пак си вика човек „ Е, това е дъното. Повече не може”
И тогава по телевизора съобщават, че България е намерила някакъв велик, голям, страхотен талант. И приканват мало и голямо да седне вечерта пред екраните си и да се наслади на тоя някакъв велик, голям и страхотен талант, открит от родната му България –страна с хилядолетна история и култура.
Сяда човек пред телевизора да види страхотния талант дето родната му България – страна с хилядолетна история и култура е открила.
И вижда как някакво нещо с много як кур /защото думата кънчо придоби гражданско значение на кур/ - та някакво нещо с много голям кур дърпа и мъкне лека кола вързана за кънчото му.
Това е. България потърси талант и намери кур.
Дъно няма.
Напоследък доста свестни хора са склонни да се примирят с това, което тарикатите – собственици на медии наричат зрителски интерес. Или гледаемост. Или слушаемост. Това, което уж било вървежно. Или успешно.
И което всъщност не е нищо друго, освен деградация, израждане и гадост.
Примирението е като в оня виц от времената на Соца „ абе остави ги – простаци, да правят каквото щат”
Защото, нали, сега е властта на простаците /виж тук/. И времето е тяхно.
Примирение като оная в песента „щом така си решила ти-добре” Щом такава е народната воля. Щом така е решила България.
Примирението обаче означава да станеш част от всичката тая гадост.
Добре щом така си решила.
Те, мнозинството, народът, или пък тя, има право да се кефи на каквото й скимне . Има право да дърпа кола с кур и да нарича това талант, тоест дарба. Да пърди и да се залива от смях. Да се насира дори от смях. Да обкичва всякакви тъпанари с ордени „Стара Планина” и с титли „ доктор хонорис кауза”. Да затъпява до изнемога. Да се натока до спукване от простотии. Да деградира колкото си ще.
Аз пък имам право да й рекна :
Българийо, срам ме е от теб.
Срам ме е, че съм част от теб.
darpa

Още статии от този автор