unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

3552 Посещения

дунанмите и шумотевиците

Иво Беров

             Шумотевицата и отговорностите

 

Иво Беров

 

    Един политик зададе десет въпроса около отвличането на Мирослава и самоубийството на един от заподозрените. Само че той въобще не би трябвало да ги задава тия въпроси. Това е преди всичко журналистическа работа, нежели политическа. Много преди Иван Костов тези въпроси трябваше да ги зададат журналистите. Нещо повече – журналистите отдавна би трябвало да намерят отговорите на тези въпроси. Или поне част от отговорите. На част от въпросите. Журналистите, обаче, нито зададоха тези въпроси, нито потърсиха отговорите им. Това си има едно точно и неопровержимо обяснение.

Журналистика в България няма. Вече няма / не говорим за няколкото медии без влияние в обществото /. И затова Костов върши работата на журналистите.

 Вече доста време смислените хора в България имат чувството, че що се отнася до обществените и политическите въпроси / а май и до всички останали въпроси/, по медиите много се приказва, много се шуми, но нищо не се казва и шумотевицата излиза някак напразна и безсмислена.

Това чувство си има една много основателна причина.

Причината е, че по българските медии много се приказва, много се шуми, но нищо не се казва и шумотевицата е празна и безсмислена.

 

Човек би могъл да разбере как се получават всичките тия безсмислени дунанми и  шумотевици, ако се наблюдават малко по- внимателно и задълбочено някои нашумели телевизионни водещи. Дудука и Цветанка Ризова, например.

 Всъщност човек маже да разбере защо тези водещи са нашумели дори да не ги наблюдава чак толкоз задълбочено и внимателно.

 Те са нашумели са не за друго, а защото са шумни. А са шумни защото са стигнали до напълно смисленото, според техните си виждания заключение, че колкото повече шуми един водещ толкова по-нашумял става.

 Предаванията на тези нашумели водещи имат едно доста загадъчно отражение върху хората, които ги гледат.

 Хората, които ги гледат остават с впечатлението, че тези предавания са били много смислени, без никой да може да каже какъв точно е бил смисълът им.

Че в тях са били изречени някакви много важни неща, без никой да може да каже какви точно са били тези неща и какво им е било важното.

 Доста често след тези предавания, по съответния телевизора обявяват, че се е получила новина. Дори самите водещи го обявяват по време на предаванията си. Никой обаче, не може да каже какво точно й е новото на тази новината.

След техните предавания човек остава с неопределеното и противоречиво чувство, че е гледал нещо, което въобще не е било излъчвано, или пък че е излъчвано много пъти, а той въпреки това не го е гледал.

И колкото това чувство да е неопределено и противоречиво, то си е съвсем точно.

Предаването, което е гледал, не е било излъчвано. И не е било излъчвано много пъти. Защото не е било предаване. Било е шумотевица.

Кому е нужна тази шумотевица ? Как се постига тя ?

Тази шумотевица не е чак толкова трудно за постигане. Водещият прочита заглавията на вестниците, казва ги казва във вид на въпроси към събеседниците и готово. Ако не го мързи съвсем прочита и подзаглавията им. Понякога, макар и рядко, някой от водещите, би могъл, в неочакван пристъп на добросъвестност да прочете и някое писание /статия/, ако то е написано някой нашумял писач.

Остава към така зададените във вид на въпроси вестникарски заглавия водещата или водещият да притури своето лично отношение, своите лични преценки и своите лични размисли.

 Този личният принос към предаването може да се осъществи по два начина – телесен и словесен. Най-известен телесен похват за изразяване на лично отношение, преценка и размисъл е погледът. Погледът да водещия /водещата/ трябва да бъде умен, проникновен, разбиращ, подразбиращ, понякога учуден и дори, по изключение, насмешлив. Дали носителят на този поглед е умен и дали наистина разбира каквото и да било от това, което чува или от това, което самият той говори няма никакво значение за журналистиката.

Към погледа могат да се прибавят също киманията с глава и „аха”кванията. Ахакванията се прилагат най-вече в радиата, разбира се. „Ахакванията” на един от водещите в Неделя 150 по Националното радио, например, са не само основният му принос към радиото, към журналистиката и към обществото ни като цяло, но и единственият такъв.

 

 Някъде от пет години насам, обаче, един друго похват се наложи като основно средство за проява журналистически умения и възможности.

Прекъсването.

Събеседникът  трябва да бъдат прекъсвани винаги, постоянно, при всички възможни случаи и по всякакъв повод, а когато няма повод, бива и без повод.

 Прекъсването е съпроводено с няколко трудности, обаче. За щастие, те лесно могат да бъдат преодолени.

Първата трудност, е че когато прекъснеш събеседника си трябва да кажеш нещо. Хубавото в нашите случаи – Ризова, Дудука и други подобни е, че това нещо не трябва да бъде умно, задълбочено, смислено, или остроумно, защото никой няма да го разбере. Но не трябва да бъде и прекалено тъпо, защото има вероятност, колкото и малка да е тя, някой да се досети, че е тъпо. Но тъй като при всички случаи е по-добре да прекъснеш събеседника си с някоя тъпня, отколкото да не го прекъснеш, той може да бъде прекъсван с каквото и да било хрумване, с каквито и да било забележки, и въобще с всичко, което водещият /водещата / се присети.

Което при събеседници, които са против властта, или при мразени от хората събеседници е лесно, удобно и полезно – колкото по-често ги прекъсваш, толкова по-добро впечатление правиш, а народът си вика „тая /тоя/  му даде да се разбере на оня, голяма журналистка е, голяма работа...”.

Малко по-внимателно трябва да действаш, когато имаш срещу себе си хора на властта – Бойко Борисов или някой от министрите му, например. На такива хем трябва да се харесаш, хем пак да ги прекъсваш, ама така, че те да не се сърдят, а освен това трябва да изглеждаш и като независима, умна, свободна и отракана журналистка /журналист/. Но и на тая сложнотия съвременното журналистичество е намерило цаката.

Достатъчно е със загрижен вид да зададеш онези въпроси, които лошите хора поставят. Питаш, например, Цветан Цветанов : „ Ама вашите действия не са ли полицейско насилие ? „ и всички са доволни. Доволни са зрителите, защото този въпрос ги вълнува. Доволни са лошите хора, защото техният въпрос е придобил известност / ако са толкова пъти, че това ги задоволява, а те обикновено са/. Доволни са началниците, защото ти държиш ръката си на пулса на обществото /според прочутия израз от времената на Соца/. А най-доволен е Цветан Цветанов.

Защото има възможност да каже : „ Не, тези действия не са полицейско насилие”. След което надълго и нашироко да обяснява защо тези действия не са полицейско насилие, защо Бойко Борисов е много добър премиер, защо ГЕРБ управлява за доброто на хората и колко лош е Костов, който е продал Кремиковци за един долар.

 / Между другото това е писано три дена преди Цветан Цветанов действително да се яви при Ризова и преди двамата да постъпят точно според написаното /

   

А, има и още едни доволници. Може би най-гадните. Това са хората, които правят вестникарските заглавия и които хитро налагат мненията си и въпросите за чрез плиткоумните водещи. Хора като Тошо Тошев – агент Бор, Кеворк Кеворкян – агенти Димитри и въобще двете или трите олигархични образувания, завладели медиите

И ето, вие сте гледали едно предаване, което е било много смислено, но не знаете какъв е бил смисълът му, в него са били казани много важни неща, но не помните кои са те и не  знаете какво им е било важното, вие имате впечатление, че сте научили нещо ново, но не знаете какво ново сте научили, тоест  вие сте гледали предаване, което не е излъчвано. Нещо повече - вие сте гледали много такива предавания.

Любопитно се получава когато се намери някой човек, който поради вътрешни особености -  самочувствие, увереност, познания или ум, излезе наложения медиен образец. Или пък просто от непукизъм излезе от него.

Тогава си проличава цялата убогост и нищета и на водещите, и на образците които са създали, и на обществото, което е приело тези образци.

Лудият Филчев, например, направи Ризова смешна. Просто защото като леко луд, е достатъчно особен и своеобразен, за да каже неща,  разумните не смеят да кажат.

Да не говорим за Костов, срещу когото всички медийните същества се пенявят с удоволствие когато го няма, но когато застане срещу тях се смаляват,  спихват се, пелтечат, заекват или просто не знаят какво да продумат / примери – Сашо Диков, Слави Трифонов и доста други. Същата Ризова се спасява от тия неловкости по описаните вече начини – безсмислени прекъсвания и умно блещене на очи /

 А нима все пак няма разумни хора, които искат да вникнат в причините и смисъла на обществените и политическите събития, нима няма хора способни да прозрат скудоумието и безсмислието на всичките тия медийни шумотевици и дандании ?

Отговорът е, че има такива хора, разбира се. Само че те нямат значение. Те са пренебрежимо малко.

Устойчивостта и силата на всичките тези безсмислени дунанми и шумотевици се дължат на това, че те поддържат статуквото. Сегашното дередже. Сегашното положение. Днешното политически битие

Широките простонародни маси ще разберат безсмислието им едва когато проумеят безсмислието, посредствеността и плиткоумието на това битие. 

cvetani

 

Още статии от този автор