unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

3759 Посещения

кой уби дете

Иво Беров

Кой уби дете - България, Костов, Борисов, или тръба на басейн

    В началото една случка върху която бива човек да поразмисли. Ако въобще е способен на това, разбира се.

През юли миналата година се провежда заседание на министерския съвет на което здравният министър Стефан Константинов обявява, че се очертава три милиона лева недостиг за лечението на деца в чужбина. И кабинетът начело с Бойко Борисов взема решение. Върху лечението на деца в чужбина да се наложи ограничение до 180 хиляди лева.

На същото, ама на съвсем същото заседание министър-председателят на република България Бойко Борисов пожелава тутакси веднага да се намерят едни 30 000 000 (словом тридесет милиона лева) за ремонт на летището в Балчик. За да може то да бъде дадено на концесия.

Намира се един човек, едно младо момче, което се осмелява да възрази на височайшето желание. Това е заместник-министърът на финансите Владислав Горанов. Той казва, че е по-смислено тия пари да ги даде концесионера, вместо с тях да се товари бюджетът. Тия думи предизвиква гнева на българския министър-председател :
„Искате да ми кажете, че ние нямаме резерв от тридесет милиона лева да ги вкараме да си направим летище и след това да си ги вземем от този, който ще дойде да ги управлява, това ли искате да ми кажете ? Ще се замисля по някои друга теми. Повече не искам коментар!”, казва строго министър-председателят (думите му са стенографирани).
                                                        …
За тия, които не са се досетили и не са вникнали в случката– Бойко заповядва да бъдат дадени  30 милиона за летището в Балчик, вместо 3 милиона за лечение на деца в чужбина. Като гневно отхвърля смисленото предложение на заместник-министъра тия 30 милиона да се вземат от бъдещия концесионер.

Може да се предположи защо.

Летището в Балчик е за баровци. Всякакви баровци –  български и международни – най-вече руски. И на всякаквите баровците ще бъде удобно да се превозят по най- бързия и баровски начин от новото летище до баровските курорти. А за руските баровци пък ще бъде удобно да се превозят до новозакупените си имоти по българското черноморие.

Затова баровското летище лесно ще си намери концесионер. И този концесионер не бива да се безпокои с разни ремонти и допълнителни харчове. Защото този концесионер ще намери начин да се отплати за концесията на баровското летище. Концесионерите обикновено така правят. Много добре се отплащат. Отплащат се на тези които облагодетелстват концесионерите, вместо да се погрижат за здравето на децата.

И освен всичко друго, на новото летище може да се пререже лентата. И министър-председателят гордо да заяви : „Ето – в тая криза ви построих летище”. А после да напъха хлебен залък в устите на някое простовато и прималняло от височайшето благоволение девойче.


„България уби дете”.

С тази шеметно-потресна, пошловато–горестна и неправдоподобно художествена  новина се събуди страната ни в една мъгловита мартенска утрин точно преди 11 години (16 март 2001-ва година).

„България уби дете”.

С такова заглавие излезе най-четеният тогава български вестник „Труд”, чийто главен редактор след години ще изчислява колко броя вестници са му необходими за да свали едно правителство.

След години, когато ще се разбере, че шеметно-потресната, пошловато-горестната и художествено-неправдоподобната новина, излязла с тлъсти букви на първа страница на вестника му не е имала за цел нито да пробуди задрямалата ни обществена съвест, нито пък да накара тогавашните управляващи да намерят убиеца, белким хората видят че има на тоя свят възмездие и справедливост. Когато ще се разбере, че чисто и просто е подготвяла падането на правителството.

С каква цел му е притрябвало на тогавашния главния редактор да сваля правителството може да разбере само човек, способен да изгази лепкаво тинестите меандри на ченгеджийската мисловност. Защото пак след време се оказа, че същият главен редактор е бил агент на държавна сигурност. С псевдоним Бор. Най-близките до коридорните завери наблюдатели предположиха, че агент Бор е направил завера за сваляне на правителството с друго едно ченге – Богомил Бонев, уволнен от тогавашния министър-председател заради съмнителните си връзки с международния далавераджия  Майкъл Чорни.

Тези предположения бяха потвърдени както от понататъшните действия както на Майкъл Чорни, така и вътрешния министър Бонев, който се оттегли от политическия живот с един - два китни хотела в международния курорт Банско и едно-две предприятийца.

Като пропагандния вестникарски пиниз на ченгето Бор е следвал една простовато-лукава, но пък въздействаща логика: Разбира се, че България не може да убие дете. Отговорна за убийството не е България, а нейните управници. И следователно те са убили детето. И трябва да си подадат оставката. И правителството трябва да падне.
…  
А после, след като по всички телевизии показаха как полицията изважда от едно езерце в южния парк трупа на 3-годишния Пепи, купища възмутена общественост се струпа пред Народното събрание с викове „Ос- тав- ка !”. Като най-достойните, героични, юначни и самоотвержени представители на тази възмутената общественост се оказаха таксиджиите. Същите тия таксиджии, ласкаво прекоросани от прекарваните с такси граждани на „бакшиши” обкръжиха Народното събрание са такситата си и с исканията си за оставки.

Като водител на бакшишите, тогава собственик на таксиджийско ООД  беше друг един титан на българското политическо подмолие, друг един причудлив изразител на гражданските буйства и безпокойства, друг един мишитурник в мазето на проядената ни държавност.

Сещате ли се кой ?

Едва ли. Подобни спомени и съпоставки са неприсъщи на безпаметната българска журналистика и на късопаметното ни общество. Само че това е той. Същият.
Октоподът. Ченгето Алексей Петров. Сега подсъдимият Алексей Петров.  (Досещате ли се вече защо Костов подкрепи вътрешния министър Цветан Цветанов при ареста му…)

Та ето – оказа се, че тогава водач на възмутената ни общественост е ченгето – октопод Алексей Петров. А нейн говорител е бил друго едно ченге – Тошо Тошев. А в завера с първите две ченгета е било трето едно ченге – Богомил Бонев. А зад раменете на всички е надничал международния далаверист Майкъл Чорни.

България уби дете…

„Престъпници, престъпници, престъпници„ през ден, през два ревеше Недялко Йорданов – поет и посредник на една японска банка. Ревеше по Българското национално радио. Била му засегната поетично-художествената и гражданско- сценаристичната му съвест. Затова искал оставката на правителство, което убило малкия Петърчо.

Същото правеха всички водещи и репортери на БНР. Обикаляха около министрите и подпитваха с журналистическо рвение и възторжен репортерски унес „А кой ще поеме отговорността ? А кой ще си подаде оставката? А Костов ще си подаде ли оставката?” Същото правеха и водещите на множеството кабеларки (тогава почти нямаше телевизии, преобладаваха кабеларките). Възмущаваха се от престъпното правителство. Искаха оставки. А Слави Трифонов с пестник в ръка се заканваше на управляващите – убийци на деца. Защото позорели България.

После се оказа, че малкият Петърчо е убит от психично болната си майка. И по никакъв начин нито държавата, нито управниците не могат да бъдат отговорни за смъртта му.

Но някакви остатъчни подозрения и неприязън към тогавашните управници все пак останаха. Подклаждани, разбира се, от неизбежните ченгета.
А пък от творческо-посредническата съвест на Недялко Йорданов се пръкнаха потресаващи вестникарски дописки във вид на художествена проза. Разкази за това как майката на Петърчо - Даниела Терзийска се залюбила в затвора с един надзирател. И там, проснати тяло до тяло върху затворническите нарове, тя му прошушнала истината за убийството. „О, любими мой, не бях аз…”
А може би е било съвсем закономерно тогавашната обществена налудност да се превъплъти в подобни (безподобни) писателско-поетични извратенячества.

Минаха десет години. И пак убийство на дете. И пак вестникарско заглавие. От юли миналата година. „Тръба на басейни уби дете”, пише вестник Новинар от 12 юли 2011 година. „Тръба от басейн засмука германче”, пише друг вестник.
Германче се къпало в басейна на един нашенски хотел, но пречиствателна тръба  го засмукала и то се удавило – такава случка разказват вестниците.
Да оставим настрана скверните заглавия, явно съчинени от нравствени уроди. Нравствената уродливост на доста от българските журналисти отдавна не впечатлява никого. Впечатление прави друго.

Вече никой не смее да обвинява правителството на България, или пък самата България за смъртта на това дете. Виновни са  тръбите. Дебнат значи, едни много лоши тръби из нашите басейни и убиват деца. Ах гадни тръби такива. Убийци недни. Да можеше някак да ги осъдим. Да им поискаме оставката…

Макар че ако се замисли човек къде тръбите на хотелиерски басейни могат да убиват деца няма как да си отговори „в Англия” или „във Франция”. Или „ в Германия, Дания, Австрия„. Виж, в Горна Волта, Боливия и България могат. Там това не е изненада. Защо ли?

Корупция. Във всяко махленско кафене, във всяко малко магазинче, във всяко фризьорско салонче навремени (отвреме навреме)  идват едни проверяващи и проверяват. Хигиена, пожарна безопасност, санитарни условия, всичко проверяват. Най-внимателно проверяват. Ако собственикът не се изръси. Ако се изръси не проверяват. Нищо не проверяват.

Та след като проверяват и най-никаквото махленско магазинче, няма начин проверяващите да не проверяват и големите хотели, където и ръсенето е голямо. А след ръсенето не проверяват. Затова.

Тръбите на басейните убиват деца там, където има корупция. А за корупцията отговарят управляващите, не тръбите. Но това е май едно съждение прекалено сложно и дълбоко. Непосилно за българската обществена мисъл.

Преди десетина дни умря шестмесечната Мерве Джебир. На родителите не достигнали 16 хиляди лева над ограничителната сума за операции в чужбина. Докато родителите му ги съберат детето починало. Преди него, по Коледа умира тримесечния Александър. Пак по същата причина – паричните ограничения, наложени от Министерския съвет и лично от министър-председателя на република България. Общо 15 деца е трябвало да правят операции по-скъпи от 180 хиляди лева. Тоест бюджетът нямаше да се натовари особено, ако Министерският съвет не беше наложил ограниченията.

Затова пряк или косвен виновник за смъртта на децата е оня човек, който вместо да намери около 300 хиляди лева за болните деца, реши да даде 30 милиона лева за баровското летище на Балчик. Та да угоди на бъдещите концесионери. И да уреди самолетните охолства на баровците.

Онзи, който на заседание на министерския съвет каза: „Искате да ми кажете, че ние нямаме резерв от тридесет милиона лева да ги вкараме да си направим летище и след това да си ги вземем от този, който ще дойде да ги управлява, това ли искате да ми кажете? Ще се замисля по някои друга теми. Повече не искам коментар!”

Пряк или косвен виновник за смъртта на децата е оня, който скрито заплашва единственият човек, опитал се да възрази на премиерското предложение с довода, че тия 30 милиона за летището лева могат да се вземат от концесионерите вместо да се товари бюджета с тях: „Ще се замисля по някои други теми. Повече коментар не искам!”

И ако думите „ България уби дете” са преувеличение, то в случая с починалите след премиерското решение деца преувеличение няма. И не случайно родителите на децата ще съдят не друг, а България.

И с основание ще я съдят. Защото България вече не е онази страна, която търсеше убийци там, където ги няма. България вече е онази страна, която прикрива убийците там където ги има. И не само ги убива, но ги насърчава.

Защото нито една българска медия не посмя не само да потърси отговорност, или да поиска оставката, но дори да произнесе името дори на човека наложил ограниченията от 180 хиляди лева за операция на деца в чужбина. А не посмя да произнесе името му, защото този човек се казва Бойко Методиев Борисов – всенароден любимец и министър председател на република България.

Затова всенародният любимец може да си позволи да каже: „Аз се дразня не по-малко от вас. Нищо не налага да има специален фонд, който да разпределя пари за нуждаещите се, при положение, че принципно здравната каса осигурява плащанията и не би трябвало да има разлика между операция от апендицит или на костен мозък”.

Демек не е имало никакво заседание на Министерския съвет, не е имало никакви ограничения, премиерът нищо не помни, най-овластеният човек в страната за нищо не отговаря, той самият даже много се дразни от пропуските на другите.

   Обнародвано и в www.zaratustra.eu

Още статии от този автор