unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

4058 Посещения

Културна проституция и проституция за културата

Иво Беров

Културна проституция и проституция за културата

„Каквато имги културата, такъв имги и министърът, такъв имги и председателят на комисията, връ му го” – както биха казали на Северозапад. Като това „връ му го” не се отнася за председателя, нито дори за министъра, а за положението. Та за положението...

...

Която и да е прочута американска, френска, италианска, или испанска актриса и въобще звезда, още повече пък ако e от ония, които биват обявявани за „секс бомби”, гордо би се хвалила с придобивките си – тоалети, бижута, кожени палта, вили, яхти, мъже, дворци, и въобще всичко, на което е вървежно да се обявиш за „горд собственик”.

Защото тя знае, а и всички знаят, че ги има тия иманета благодарение на своите почитатели, които охотно дават парите си, за да гледат нейните изпълнения, нейните цици, или каквото там има нейно за гледане.

И затова ако трябва да благодари на когото и да било за придобивките си, тя благодари на почитатели си. Но дори и на тях няма какво толкова да благодари, защото това си е сделка – почитателите са дали парите си, за да гледат изпълненията, или циците на звездата, а тя пък им е дала изпълнението си, гледката на циците си, или каквото там има за даване. Пито-платено, всички са доволни, или както е вървежно сега да се казва „щастливи”

...

Българската звезда обаче, българската актриса, българската секс бомба, избягва да се  хвали с много-много с придобивките си. И добре прави. Защото не ги дължи на почитателите си. И не тям благодари за богатствата си.

Ха, сега познайте на кого е благодарна. От три пъти.

„ На министъра на културата” - казвате ? Топло, топло... Негли тъкмо българският министър на културата преди време уреди една особа, между другото любимка, ако не и нещо повече от любимка, на един известен с чудатите си културни и всякакви забежки италиански премиер, с около половин милион лева. Пари дадени за културата. Тоест за жената. Тоест и за двете. Защото „каквато имги жената, такава имги и културата, такъв имги и филма, дето го направи същата тая женска”, – както биха се изказали на Северозапад. С едно „връмуго” като прибавка. Отнасящо се този път не само до положението, но и до женската.

...

Топло, топло... Същият този министър на културата щеше да даде 25-30 милиона, за да прави нещо като български Лувър. Който щял бил да приюти родните произведения на изкуството. Ако в безпаричието при правенето на изкуство, някой въобще се захване да го прави.

Защото тия 25-30 милиона, ако помисли човек ще отидат при едни хора, които са много, много далече от изкуството.

При строителните предприемачи на първо място. Мислите ли, че те, като получат парите от обществената поръчка за български Лувър, ще ги похарчат за книги, картини и симфонични концерти? Ами така си мислете, щом ви харесва. Аз пък, като човек на Северозапада кой знае защо си мисля, че ще ги похарчат за яхти, вили,  палати, купони и курви, тоест за по-фолк певици, връмуго. За книги и картини да похарчат пари най-много някои от строителните инженерчета и някои от архитектите. И то колко да похарчат колко, – двайсет инженера по хиляда лева – ето ти двайсет хиляди лева за културата и изкуството, толкоз. Останалите два милион деветстотин и осемдесет хиляди къде ще отидат ?

Освен при строителни предприемачи, те ще отидат при строителите – при майсторите и при обикновените бъркачи на бетон. И майсторите, и бъркачите ще похарчат тия пари за книги, картини и симфонични концерти – мислите си вие -  почитателите на непостроения все още български Лувър. Аз пък, като почитател на Северозападното мислене си мисля, че ще отидат за ракия, чалга и кючеци, връмуго.

Добре, ще се построи този Лувър. И ще откънтяват в полупразните му зали стъпките на случайни посетители, дошли тук повечето за да се приютят от дъжда, нежели да гледат картините на Златю Бояджиев.

В същото време десетки малки, добри, уютни, построени със сърце, упование и надежда художествени изложбици в София ще загинат. Тоест няма да загинат, защото вече загинаха. И десетки художници ще спрат да рисуват просто защото няма да имат пари за маслени бои. Ще ходят по Слънчев бряг да правят портрети на полупияни английски моми, връимго. Два милиона, деветстотин и осемдесет хиляди лева взети от данъкоплатците и похарчени за уиски, ракия, курви, яхти, чалга и кючеци. Това са вижданията и разбиранията на министъра на културата за културата. Пари с които нашите художници можеха да нарисуват 29 980 000 картини, или нашите писатели да напишат 29 980 000 книги. Двадесет и девет милиона и деветстотин и осемдесет хиляди книги. Давате ли си сметка какво е това ? Ама не – чалга, ракия, уиски, яхти, пури и кючеци. И министър на културата.

...

Ау, извинете, извинете. Едно голямо уточнение с едно голямо извинение. Част от грешните хорски пари наистина ще отидат за изкуство, а не за ракия и кючеци. И то голяма част. Някой от големите строителни предприемачи ще реши, че ще е много внушително, въздействащо и вълнуващо пред портите на новопостроения му дворец зорко да бди каменен или бронзов лъв. Могъщ и разярен, ако може. Ще се почеше богатият предприемач по „глъвътъ”, ще се зачуди кой ли би могъл да извае гореспоменатият могъщ, разярен и внушителен лъв и ще се досети, няма начин да не се досети, за Вежди Рашидов – небезизвестен майстор на подобни изваяния. И ще му поръча гореописаното изваяние, и ще плати за него едно 30 хиляди, а може и 60 хиляди, а може и сто хиляди лева да му плати, зависи колко е спечелил от строежа на Лувъра. А десет лъва по сто хиляди, или двадесет лъва по петдесет хиляди – ето ти един милион, този път не лъва, а лева, спечелен с изкуство и честен труд. Нали, връмуго. Които честно ще останат при ваятеля, стига той да не ги вложи в Корпоративно- Търговска Банка.  И далеч от мен мисълта, че това ще бъде един вид подкуп, чрез който предприемачът се отблагодарява за това, че е получил обществената поръчка за строеж на български Лувър. Сакън, ка щяло, ние от Северозапада сме хора наивни, сиреч лековерни, хич не таим даже такива злостни подозрения,  Vade Retro Satana, Vramugo– както са казвали някога някъде.

...

Работата на министъра на културата не била да бъде или да се прави на културен, а точно обратното – да бъде прост, че даже и простак - това му било работата. Защото ако министърът на културата на Република България е прост и министър-председателят на Република България също, то двамата – едно основополагащо правило в управленческите ни адети – ще се разбират и простият ни министър на културата ще съумее да изкрънка пари от простия ни министър-председател. А още по-добре е министърът на културата да бъде не даже прост, а направо простак, за предпочитане як такъв, та да страхува премиера и като тропне, например, по масата по време на някой министерския съвет, тутакси да изкрънка едни пари за културата.

Такива виждания за властовите и културните отношение в републиката ни изложи по телевизорите един нашумял с гражданските си пристрастия артист. И представите му за  достойнствата / простащина, як замах и умение да крънка пари/, които трябва да притежава един министър на културата изглеждат като нелишени съвсем от смисъл. Но се появява тук една пречка, обаче. Сегашният премиер/както и председателят на парламентарната комисия по културата/ е як, бил е каратист някога, а и досега играе физическо. Не мож му разби суратя, като на някое обикновено мижаво полицайче. Някой още по-прост и още по-як е нужен тук за министър на културата.

И като се определи вече, че точно такива особености и достойнства трябва да притежава един нашенски министър на културата, човек веднага се досеща за Кубрат Пулев. Ето ти го точният човек за културен министър. Ще отиде на министерски съвет Кубрат Пулев, ще тропне по масата, ще маане да нанесе некой десен прав на Бойко Борисов и Бойко Борисов няма как – хъката, мъката, ще кандиса да изръси едно три-четири милиона за културата. Или пък ако тоя начин за опаричване на културата е прекалено хард уей за пред Европата, то може и по нежния начин да подходим. Министър на културата да стане някой, който да очарова премиера с песенно изкуство и така да спечели пари за културата. А кой може да очарова по-успешно премиера от Цеца Величкович, например. Или пък ако тя е чужда поданик, да се намери някое нейно българско съответствие.

Ще отиде на министерски съвет нашата родна Цеца Величкович в битността си на културен министър, ще подхване някоя песен за душата - „Батальонът се строява”, например, или „ Горя от страст, пожарникарю мой, ти нали си ми герой, насочи към мен маркуча свой „... ще се разтопи суровото сърце на претоварения с отговорности премиер, една издайническа сълза ще се сгуши в крайчеца на загледаните нови магистрали премиерски очи, ще се търколи тая сълза по обветрения му, брадясал и загорял от тенис и футбол лик, ще се бръкне той по-издълбоко в бюджета, ще извади едни пари за културата и ще ги лепне върху челото на певачката, тоест върху челото на министърката, която може за благодарност и един гюбек бонус да му врътне, па и други едни работи може да му врътне, то, щом е за културата не е срамно, нали, връмуго...

...

Всъщност истинската култура и истинското изкуство наистина имат нужда от държавна помощ. Поне малко. Просто защото онези любители на истинското изкуство, които биха дали пари за нещо свястно  са или малко, или бедни, или и двете. Но тази помощ трябва да е следствие на едно по-скоро обществена, нежели политическа воля , раздаването на тази помощ би трябвало да бъде законово определена и в никакъв случай не трябва да зависи от кефа, настроението и прищевките нито на премиера, нито на министъра, нито на председателя на комисията по култура и медии, нито на който и да било властник. А за да бъде политически осъществена обществената воля за разцвет на културата при една нация е необходимо тази нация да си избира просветени хора за министри във всички области, особено в културата, а не простаци.

Иначе никой властник няма да даде пари за културата ей така, щото е арабия, примерно. Ще се изръси, ама барем с едно условие. Едно барем. Да хвалите властника, разбира се - това е условието и вие много добре го знаете. Това е условието на всяка власт, за да даде пари за каквото и да било, ама най-вече за изкуство и култура. Тоест властта си плаща за мнението и съвестта ви, милички. А това знаете ли как се нарича. Е, хайде не се правете, че не знаете и че не можете да се досетите. Писали сте книги, чели сте такива,  правили сте филми и театри, играли сте в такива, там тези неща са достатъчно и надлежно обяснени. С много думи са обяснени, с една дума са обозначени. Проституция. Това е думата. Само че докато обикновените магистрални проститутки дават под наем на клиента размножителните си удове, вие продавате съвестта си. А кое повече определя същността на един човек – дали съвестта, или размножителните му удове, кой е по-голяма проститутка тоест, преценете си сами, нали сте хора на изкуството и културата.

Ама само не обяснявайте, че сте го правили били по любов, а не за пари . Като оня декан ли беше, какъв беше на Пловдивския университет, дето обяви, че Бойко Борисов бил проправял духовни магистрали. Защото дал на университета стотици хиляди лева. Само че това не е вярно, господин декан. Тия пари дето уж ги е дал Борисов, не са негови, а на данъкоплатците. И нито духовни пътечки, нито магистрали е проправял същият.  И освен че това не е вярно, то е и проститутско. Проститутско е, господин декан на Пловдивския университет.

Възможно е някой човек на изкуството да хвали Бойко Борисов, или когото и да било министър-председателя, или да хвали Вежди Рашидов, или когото и да било министъра на културата, не защото е получил от тях пари /да де, за културата, не за друго/, а защото е достатъчно простодушен, лековерен, неосведомен и доверчив /хайде да пропусна точната дума/, за да си мисли, че гореизброените видове властници наистина заслужават да бъдат хвалени. Може, ама подозрението за проституция си остава. И ще си остане завинаги. И ще прави подбора на клиенти неуместен и причудлив. Защото я обяснете сега, мили ми борци и радетели за културни придобивки чрез крънкане на пари от овластени примитиви, като как така, след като сте хвалили Вежди Рашидов, защото бил вреден да изкрънка пари от Бойко Борисов, сега се възмущавате, че Слави Бинев е станал председател на парламентарната комисия за култура и медии, след като бил такъв и онакъв. Именно защото е такъв и онакъв – Оправен демек – съумял е да направи пари и би могъл следователно значи да изнамери пари и за културата. Нали така разсъждават доста измежду вас . И като казвате, че Слави Бинев бил такъв и онакъв, защото миналото му било токова и онакова, защо забравяте за Бойко Борисов, чието минало е още по-такова и съвсем още по-онакова?

И едно друго хитро оправдание. Художествено-творческо този път. Ние значи продаваме съвестта си на някой властник, защото като даде той пари за културата, ние ще можем да сътворим едно голямо изкуство и една голяма култура, разбираш ли. Тоест ние не сме съвсем баш съвсем проститутки, а дори и донякъде да сме, то пък сме жертви, защото жертваме съвестта си в името на изкуството, което, както е известно, иска жертви, нали така, разбираш ли.

Разбирам милички, разбирам анадък, капиши.

Ще направите, милички някое голямо някое изкуство – филм, картина, книга или стихосбирка, чрез което ще внушите на своите зрители, читатели и  почитателите колко е лошо човек да продава тялото и съвестта си за пари.

„ Жено мъничка тиии !” – както биха възкликнали на Северозапад. Много хитро, много изискано, много усукано, много благородно, много психеделично, въобще пак като изкуство някакво се получава, само дето вие, милички, никакви жертви не сте, но пък всичкото останало, дето го говорихме, сте, връмуго.

...

Но въпросът- предизвикателство беше кому благодари българската актриса, звезда и „секс бомба” за своите битови придобивки.

След всичкото това сноване около отговора / на министър-председателя да благодари, на министъра на културата да благодари, на председателя на комисията за медии и култура да благодари/ ето и верният отговор.

На Тодор Живков, ето на кого трябва да благодари.

...

И това не е някакво иносказание / метафора/, съпоставка /асоциация/, успоредица / аналогия/ или някакъв друг вид художествен иширет.

Това си е чистата, неподправена, сурова, нашенска, мила, родна българска действителност и картинка.

Не по тошово време, а само допреди пет години една прочута българска актриса, обявена за общонационална секс бомба обяви, че носи Тодор Живков в сърцето си. Защото й бил дал апартамент.

Порок на сърцето ли ?

Не, порок на обществото.

Въобще дава ли си сметка тая актриса, звезда и бомба, а и всичките хора на изкуството като нея и около нея колко са  мижави, сдухани, спихнати и жалки с подобен начин на мислене, колко са се сгърбили, сгушили, свили и смачкали.

Не, не си дават сметка. Иначе нямаше да подкрепят всякакви овластени мутри, простаци, тарикати, далаверисти, мафиоти и неграмотници, само защото в мигове на щедрост могли били да дадат за културата нищожна част придобитите чрез разни далавери и престъпления пари.

...

И едно малко светлинка, една малка пролука в цялата тази стена от примирение, посредственост и безнадеждност. Част от хората на изкуството и културата решиха все пак да се противопоставят на политически назначения в тази област. Заканиха се да се съберат в градинката пред Кристал като някога и да изразят негодуванието си. Може и да се получи, може и не. Защото са разделени. Ясно какво ги дели. Ще се възмущават тия, които не са получили „пари за културата” от разни негодници или ония, които не искат да получават пари от тях. Тия дето са получили няма да се възмущават. Те ще ги подкрепят. При всички случаи, както вече споменах веднъж, ако има нещо по-лошо от закъснялото негодувание, то е неговата липса. Защото негодуванието, макар и закъсняло, показва, че има все пак остатъчно достойнство в нашите иначе склонни към всякакви отсенки на продажността творци. И всичкото това свито, смачкано, сгърбено, сгушено, мижаво, сдухано и  жалко тяхно самосъзнание, благодарно на Тодор Живков за апартамента, на гавазина му за духовните магистрали и на министъра на гавазина за нещо си там, може да се преобрази в някакъв едновременно и величав порив към свобода и достойнство.

...

Малко за политическите измерения на цялата тази безотрада. Отговорност за назначението на Вежди Рашидов за министър на културата носи не друг, а Бойко Борисов. Отговорност за това, че Бойко Борисов е натоварен с отговорността да избира министър на културата носят неговите избиратели. Отговорност за това, че Слави Бинев е станал председател на Комисията за култура и медии носят онези, които са го предложили на тази длъжност следвайки вътрешния правилник на Народното събрание. Тоест Водачите на партия Национален Патриотичен Фронт Валери Симеонов и Красимир Каракачанов и  носят отговорност за това назначение. Отговорност за това, че НПФ се е сдобил с правото да налага подобно назначение носят избирателите на НПФ.Всички останали партии носят отговорност за тези назначение дотолкова доколкото са ги подкрепили, или са им се противопоставили. Изглежда доста объркано и сложно, особено за хората на изкуството, но не е пък чак

толкова сложно дори за тях.

В случая с особена допълнителна отговорност се самонатовариха депутатите от Реформаторския блок, които волно или неволно създадоха или натрапиха в обществото ни представата, че са по-добри, по-образовани, по-културни, по смислени и по-нови от другите /Нали никой не очаква от ББ да възрази срещу назначението на Слави Бинев, той по-скоро би прехвърлил отговорността за това другиму,което

и направи, впрочем /

Реформаторският Блок може се противопостави на тези назначения единствено като оттегли доверието си от правителството /разните мнения, възмущения и изявления са без значение, не че не трябва да ги има, де/. Което ще го лиши от възможността да изпълни основната си задача – преобразования в съдебната система и администрацията по подобие на страни като Румъния, Грузия и Латвия, и измъкване на страната от блатото на беззаконието

и корупцията. И то заради един Слави Бинев.

Лошото е, че реформаторите вече направиха прекалено много отстъпки. Те не изпълниха много от обещанията си, без да изпълнят каквото и да било от обещаното. Но пък това може и да е за добро. Защото изискванията и очакванията да направят това, което се обещали – в България да настъпят истински преобразувания, подобно на преобразуванията в Румъния например, ще доведат до нетърпимост към всяко тяхно бъдещо измъкване или отклонение от тези обещания.

 

 

 

Още статии от този автор