Божествена оргия
Христо Слави Рачев
Тази нощ над Созопол гърмя, трещя и валя. Някои от боговете се бяха разядосали. Викаха и думкаха по големия тъпан, смееха се пресилено с бас профунди гласове, както в оперетата. После сякаш събориха няколко хълма и всичко тръгна да се търкаля по нанадолнището. Накрая се умълчаха. Изведнъж пуснаха небесния душ и потоци вода заплискаха по изсъхналата земя. Когато небесните богове се къпят разгневени, аз гася всички уреди от един бутон. Надявам се да не ме забележат. Нямам гръмоотвод да отвеждам гнева им в земята, нито сила и корпоративен вид да им кресна: я, по-тихо. Те пък палеха небесните си факли, за да виждат всичко до последното порче изправено на задните крачка. Небесните фотосветкавици огряваха нощния пейзаж, явно снимаха, понякога серии от кадри с характерното съскане, търсеха да уловят някакъв сюжет, кого да накажат или прострелят. Следваше поредният гръм. Нарочно пускаха от небето някакви бъчви да се търкалят, те думтяха, като наближаваща фронтова линия, накрая се рападаха на трески. Слушах в захлас тази заря и какофония от гигантските тонколони на боговете. Ах, какви топовни баси. В кратките паузи се чуваше небесният напоителен душ, някакви могъщи гласове да буботят. После гневът им мина. Толкова шум и трясъци за нищо. Изпразниха електрическите си заряди и заспаха дълбок сън. Оставиха ни живителна влага. И небивала радост за растителния свят. Пуснах тока и заспах, преди да разбера, до къде се простира дълбокият смисъл от тази божествена оргия.