unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

7175 Посещения

Българите като проклятието

Иво Беров

      Българите като проклятието на България.

 

   / Това писание го започнах някъде през зимата и го забравих. Отново се сетиха за него по повод новоприетия закон за тютюнопушенето. Законът, обаче е просто повод и в никакъв случай причина да го довърша./

...

  Лъхва те вълна от смраден дим, груба гълчава и зли погледи.

И веднага се досещаш защо е така и какво има вътре. Вътре, в първото махленско кафене.

Има българи. Пълно е с тях.

Усещанията и обстановката в това първо махленско кафене отдавна са описани. Ето това описание :

  Той, дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и обичаи, търси си жилище по своите вкусове, среща все свои хора, на които е навикнал и в които, разбира се., не вижда нищо ново: отиде ли във Виена, той ще се спре в хотел "Лондон", там е също така задушено, също мирише на кухня и на сернисти водород, както и у дома му; среща се със същите турци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден; няма да иде в кафе "Хабсбург", понеже го е страх да не го оскубят, а ще влезе пак в гръцкото кафение, което е също тъй нечисто и задушено от вечен дим, както са и нашите кафенета

...

 Той. Сещате ли кой ?

  Същият. Отколешният.Неизменният.Неизтребимият.Несъкрушимият.Повсеместният. Единосъщият и вечен бай.

 / Горният откъс е от „Бай Ганьо” на Алеко Константинов ако някой не се е досетил/

….

 Минали са два века. България е преживяла пет горещи войни – Българско-сръбска, Междусъюзническа, Балканска, Първа световна и Втора световна.

А също и една продължителна студена война. Минала е през няколко режима – първично демократичен, полудемократичен, едноличен, комунистически и вторично демократичен. Минала е през членство във Варшавския договор и СИВ за да стане член на НАТО и Европа. Минала е през въстания, убийства, национални катастрофи, падения, кратки подеми и нови падения. Сменяли са се правителства, управления, режими, учреждения, моди, времена, нрави /дали/, всичко се е променяло.

 Махленското кафене, обаче, не се е променило.

 Такова, каквото си е било в края на 19- ти век, такова е и в началото на 21-ви век :„ мирише на кухня, нечисто и задушено от вечен дим”. И пълно „със същите турци, арменци, сърби и арнаути „

И разбира се, със същите българи.

Които през тези два века са си останали такива каквито винаги са били.

...

Защото някои неща се предават от поколение на поколение. Обичаите, нравите, начина на живот, светоусещането, поведението, адетите, иширетите, ценностите и въобще всичко онова, което може да се нарече и с една само дума.

Култура.

Културата е нещо устойчиво. Продължително. Консервативно. Остава си една и съща и при царя, и при пъдаря, и при пожарникаря. И при фашисти, и при комунисти, и при демократи.

Нейната липса също. Се предава от поколение на поколение.

 Лелката или момичето от големия, лъскав, съвременен голям смесен магазин /супермаркет/ гледа купувачите с нескривана досада и омерзение. Че отгоре на всичко им подвиква, ако с нещо са се провинили пред нея / Не са си сложили табелката „следващ клиент”, например./

Защото е дъщеря и наследница на намусената продавачка от рехавия, мръсен и жалък социалистически „плод-зеленчук” или на социалистическата бакалия, където след половинчасова опашка човек можеше да се дореди до някой и друг домат, сирене, чушки и олио.  / И банани около Нова Година / И в които продавачките се чувстват част от ония високопоставени другари, които благоволяват да спуснат всичките тия благини на нископоставените си другари и на покорното природонаселение.  

 Соцпродавачката пък е роднина и наследница на ония шопи, които са идвали някога на пазара в големия град колкото да продадат млякото и плодовете си, толкова и да прекарат както могагат разглезените гражданЯ.

А пък всички заедно са сънародници на оня извечен балкански бай пич, който се присламчва към Европа не за друго, а защото от нея може да падне кьораво. Помощи, субсидии, евро…или както им вика нашият - „еврА.

Но това е само първото махленско кафене. Второто би трябвало да е по-различно. Все пак вече сме демокрация и във всяка махала има поне десет кафенета най-малко. Не е като при комунизма, когато в цяла София имаше всичко на всичко десет само че без без места. /Освен ако не платиш на келнера тлъст бакшиш/

И отива човек във второто махленско кафене. Където го посреща смраден тютюнев дим, груба гълчава и зли погледи. В третото също. И започва да се пита : „Абе защо навсякъде е едно и също. Какво им е общото на тия махленски кафенета ?”

С отговорът, който идва като прозрение :

„ Ами навсякъде има българи. Това им е общото „

А иначе почивният ден е започнал добре. Най-малкото, защото е събота и човек не е изложен на опасността на попадне на онова нещо Бареков, ако започне да снове из телевизионните канали. И защото снегът се топи, защото идва пролет и защото времето е хубаво.

...

По дяволите, значи, махленските кафенета. В центъра на София все ще се намери някое заведение, където човек да седне на едно кафе без да бъде принуден да слуша грубата гълчав, без да го срежат злите погледи и без да хлъцне от вълмата катранена смрад.

 Подпалва значи колата и си мисли : „ в тоя ден всички софиянци - наследници на шопите, които са идвали в големия град за да прекарат някак гражданЯта вече са се изнесли по родните си места, та в кълчищеното своеобразие /идентичност/ на родното битие все ще се е отворило малко пространство за Европа. Подпалва значи колата и разбира, че няма да стане. Няма да стане пътуването до свястното място до което може би, едва ли не, Европа се е промъкнала някак..

Защото затъва. Не Европа. Този, който я търси. Попада в коловоза. В калъпа. В образеца. В издълбания от вековете адет. В капана на времето.

...

 „ Коньовица, Банишора, кой да е квартал

  и през лятото, и през зимата пак ще има кал”

 - се пееше в една стара песен.

Никога по никакъв начин никой софийския кмет няма да бъде убеден, че е длъжен да разчисти малките улици от снега. Щото, нали, улиците са малки и там машини не могат да минат. Никога никой софийски кмет няма да бъде убеден, че трябва да се оправи с кучетата. Защото, нали, хората ги хранят. Никога и по никой начин софиянци, още по-малко пък новите софиянци, които през почивните дни заминават по родните си места, няма да бъдат убедени, че могат да изискват от кмета да изпълнява задълженията си. Щото нали, по родните им места кметът не е за друго, а за да си асфалтира пътя до къщата, а който си има проблеми / грижи/ с кучетата - замеря ги с камъни и толкоз,  „ немаш грижи”.. .

 Никога по никой начин политиците, кметовете и останалото природонаселение нямат да бъдат убедени, че приетият закон за тютюнопушеното ще се спазва. Защото е ясно, че с тоя закон уйдисваме на разните му там европейски Омрази, така че ще го приемем,  пустия им закон, колкото да им замажем очите, а иначе ние си знаем. Че как така няма да пушим – нарушават ни се човешките права...

...

Като им забраняваха комунистите 45 години да мислят, да говорят и да живеят свободно, не се сетиха за човешките си права. Когато ги бие полицията, или когато ги лъже топлофикацията пак не се сещат за човешките си права. Но когато някой им забрани да тровят с катранената си смрад близките си и децата си – домилява  им одма за човешките права.

...

 Та валял сняг, топил се, замръзвал и пред блока се образували коловози като по пътя Смоленск- Москва през военната есен на 41-ва година. Колаите затъват и боксуват като Андрешковата каруца в блатото. Само дето не се знае кой точно в случая е Андрешко. Дали кметицата, дали тия, дето са я избрали, или извечното убеждение, че „ в кой да е квартал и през лятото, и през зимата пак ще има кал „ .

...

Човек може да вземе и трамвай, разбира се. И вероятно след един час лашкане и след два-три часа обикаляне из сокаците на европейската столица София ще намери едно чисто и приятно кафене с добронамерени посетители и ведри келнерки.

Само че става дума за сутрешно кафе, не за изследователска експедиция, на Нейшънъл Джиографик, нали...

...

 И все пак, за да не се влее в отразеното от статистиката множество на нещастните българи, човек решава да не губи свята надежда и да се осляня Господу Богу, който няма как да не отпусне пролет и да разтопи ледената кал на родните коловози.

  И изведнъж се смразява от една неочаквана и страховита мисъл :

 „ Ами ако Господ наситина се окаже българин?  Тогава ?

Тогава пролетта може и да не дойде. И човек ще си остане вечен заключеник в кално-леденитее коловози на родното битие. Затънал завинаги в капана на времето. Или по-скоро на безвремието. При бЪлгарщината, българщинАта или българщИната. Сред проклятието на България.

  Иво Беров

kolo