Владетелката на ясния център
/ Платена публикация /
Тя току-що ще научи, че в онази краткотрайна среща на малките пет кьошета, всяка забързана към отговорностите за своите деца, със спокойната си и уверена усмивка изправи отношението ми към самата мен. По същия начин, по който ми изправя гърба винаги, когато я видя.
Още преди да я познавам лично, Пепа Витанова ми изправяше гърба. Далеч по-успешно от масажиста – чакръкчията. Когато я видех да се носи по улицата, съвършено изправена, ме хващаше срам от собствените ми увиснали рамене и рязко се коригирах. Не зная как го прави след като седи не по-малко от мен на компютъра. Но важното е, че стойката й винаги въздейства. Кара те да се изправиш и да се държиш почтително. По-късно научих, че веднъж, когато била още съвсем млада, един ден покрай нея минали група войници и когато я видели, вместо да започнат да подсвиркват, един от тях извикал „Мирно!”, а тя се притеснила и дори опитала леко да се прегърби. Неуспешно. Ето така въздейства Пепа на живо. Дори на рота войници.
Ако трябва да я опиша с едно изречение, то би било: „Пепа Витанова се държи прилично със себе си”. Това поведение хората обикновено го учат в индийски ашрами. При нея, имам чувството, е дар Божи. И единствено с това си обяснявам, че и гръбначният й стълб не променя съвършената си форма. Тя не прави упражнения, не подлага тялото си на физически експерименти, за да поддържа тази своя едновременно ефирна и устойчива стойка. Тя просто е.
Така и пише. Независимо каква теза защитава, в нейните текстове винаги има ясен център, около който вихри перото си. Харесвам женските й текстове. Но особено ценя политическите коментари на Пепа. Тя е Журналист в истинският смисъл на това понятие. И помня моментът, когато разбрах, че от мен журналист няма да стане. Някакъв друг вид писач на неща, да, но не и журналист. Това беше по времето, когато тя започна работа в „Наблюдател” при Тома Томов и Дмитри Иванов. Аз съм от поколението, за което тези две имена означават - „не си ли минал през тяхната школа, няма смисъл да се пънеш в журналистиката”. Това бяха годините, в които всички бяхме достатъчно млади и хубави, медиите точно бяха започнали да стават демократични и навалицата от красиви и умни репортерки с момичешки лица и амбиции беше доста голяма. Те избраха Пепа. Нито едно друго момиче. Това беше показване с пръст, коя е Журналистката сред нас. Поне аз така разчетох нещата, когато я видях на малкия екран като водеща в „Наблюдател”. От тогава се оглеждам за името й, независимо дали е било в „168 часа”, „Стандарт”, в първия сезон на „Тема”, в „Мениджър”, първите години на Playboy.
Вече я познавам сравнително добре, което ще рече, че знам малко повече за личния й живот, радости и тревоги, отколкото по времето, когато се възхищавах анонимно на перфектната й стойка и нанизаните като красива огърлица изречения. Но това не променя мнението ми, че Пепа е точно това, което излъчва и е точно толкова честна, колкото и „изправена” (във всеки един смисъл на думата) по отношение на онова, което казва, независимо дали приятелски или на голяма аудитория. Подобна честност и недвусмислено ясна и реалистична позиция е рядкост. Може би затова от нея така и не се получи журналист, обслужващ конкретни политически цели, нито конкретна издателска политика в някоя медия. Когато имаш ясен център, можеш да служиш единствено нему. Независимо как им изглеждат нещата на онези, които са приели „изкривяването” за норма.
/Текстът e публикуван в юбилейния брой на сп. Жената днес, Окт 2010/