unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

4011 Посещения

Въображаема разходка на Левски по бул."Левски"

Интересни Времена

Въображаема разходка на Левски по бул. „В. Левски”p3

 

Пепа Витанова

 

Ако Апостола можеше да се разходи по днешния софийски булевард „Васил Левски”, какво ли щеше да го впечатли?

Да си представим, че тръгне откъм „Фритьоф Нансен”. Първо сигурно ще му стане приятно, че такъв голям път носи неговото име. Ще усети, че хората го гледат малко странно и се отдръпват, като мине покрай тях. Не го гледат в очите, а в дрехите. Ако го гледаха в очите, щяха ли да го разпознаят?  

Вероятно ще се впечатли от многото дюкяни, надничащи от мазетата на сградите. Дали ще ги помисли за своеобразни скривалища? Или за места за изтезания? Приличат на килии, в които са зазидани хора, чийто хоризонт са обувките на пешеходците. Продукт на същия тип хоризонт са магазинчета за алкохол или китайски артикули – наредени едни до други, като извадени под индиго. Световната икономическа криза у нас е резултат от бизнеса тип Coppy-Paste. Един отваря кафене и след месец около него цъфват още 5 кафенета. Появява се бутик – и ето, дузина гаражни клетки се пълнят с подобни дрешки и също започват да се наричат бутици. И с ресторантите е така – вече всеки прави суши.

Левски не знае какво е Coppy-Paste, нито финансова криза, има няколко дребни златици в джоба си и се чувства богат. Какво ли е това „суши”, вероятно ще се запита. Дали не са искали да напишат „С уши”, да слушаш с ушите си, да ги държиш отворени ушите. Народе????

Когато стигне до Английската резиденция, ще се натъкне на група бунтари с плакати: „АТАКА иска права за българските имигранти на Острова”. Защо българите напускат България, ще си помисли Левски. Нали се освободиха вече от турците? Но ще се сети, че той самият не веднъж е казвал: Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”. Вероятно в свободата също има робство, ще си каже. От унеса му ще го изтръгне възрастна дама: „О, вие сте се маскирали като Левски? Много подходящо! И каква прилика! Искате ли да се снимате с нашия лидер Волен Сидеров?” Дамата сочи към слаб, дребен мъж, от когото се вижда само вдигнатия над тълпата юмрук.

Снимките са суета, а в борбата за свобода няма място за суета, мисли си Дякона и поема надолу по булеварда. Прави му впечатление, че хората, които си говорят сами стават все повече. И все по-малко са тези, които се усмихват.

Стига до трамвайната линия на „Графа” и там му замирисва на дюнери. Усеща колко е изгладнял и след дълго колебание вади една златица от джоба си. Вади и тефтер, в който записва: „Похарчих една народна пара, за да си купя нещо за ядене.” Мургавият продавач го гледа изненадано, опипва с подозрение жълтата монета, казва нещо на неразбираем език на колегата си и я връща на Апостола: „Малко по-надолу има златарско ателие на приятел арменец, иди там, провери истинска ли е парата и пак се върни.”

Как така истинска ли е, мисли си Левски. Няма начин чорбаджията да е измамил организацията.

Продължава напред и стига до ограждение, на което пише „Посолство на република Турция”. Ще ускори ли крачка? Ще извърне лице на другата страна? Или ще влезе в един от близките дюкяни, който се оказва златарското ателие на арменеца Давит. Давит ще го огледа подозрително и враждебно, очите му ще светнат чак при вида на златицата на Дякона. Ще я захапе Давит със зъби, ще се шмугне с нея зад една завеса, после ще се появи и ще обяви: „Съжалявам, брато, менте е, мога да ти дам най-много 5-10 лева за нея.” Левски ще вземе хартийката с лика на Петър Берон и ще си каже: „Ето един човек от моето време, хубав Буквар беше написал, а къде са го сложили сега”.

Влизайки в подлеза на „Левски” и „Гурко”, Апостола първо ще онемее пред заглавията на вестниците: „Голямо курве е тази Лили”, „Баретата бере душа”, „Преподавателка псува на майка студенти”...Какво ли става тук - ще се запита. - Може би нещата са така само в района на турското посолство.   

Дали ще пусне тото-фиш за джакпота от 5 милиона? Една печалба би била добре дошла за организацията и борбата за свобода. Но Апостола не знае какво е джакпот. Не знае и че наблизо има стадион, носещ неговото име. Ако знаеше, вероятно от любопитство щеше да се отбие и до там.

Със сигурност ще завие към парка срещу Министерството на спорта. Защо му е на народа министерство на спорта, ще се зачуди. Ще седне на пейка. Ще се загледа в самотната жена, която пита може ли малко и тя да постои до него. Ще си спомни за майка си Куна. Жената на пейката има същите тъжни очи и е слабичка като нея. Изглежда нормална, докато в един момент не започва да си говори сама. В днешния високотехнологичен свят всеки освен Левски би си помислил, че жената говори със слушалки по безжичния си телефон. С някоя приятелка, на която досажда с дълъг монолог за това как някаква „идиотка й е дала дрехи, но това били тоооолкова стари дрехи, че за нищо не ставали”, как е отишла на лекар, разпознала в него стар приятел, а той „простакът” се направил, че не я зная коя я е и грубо я отпратил. Жената говори тихичко (рядко говорим така тихо по мобилните си телефони), не досажда никому, даже напротив, създава някак си уют и спокойствие. Това самоопределилите се за нормални наричат лудост, ще си помисли Левски. Ако вместо да споделя със самата себе си, бе отишла при някоя приятелка, за да я ползва като кошче за душевни отпадъци, никой нямаше да нарече жената луда. Щеше да е просто като всички други. Дали и майка ми си е говорила така сама, ще се замисли Левски.

Вероятно най-дълго ще постои пред Университета и в градинката на Народната библиотека. Ще се загледа в протест на белобради старци с плакати: „Долу клановете в научната мафия.”

„Байовци, винаги е било така - интригата спира хода на народната работа”, ще си каже.

Ще остане дълго пред паметника на Свети Климент Охридски, загледан в Парламента, около който някакви хора държат табели: „Свобода или смърт на „Топлофикация”. Какво ли е това „Топлофикация”, ще се запита и ще си припомни какво е писал е тефтера си: „Ако допуснете утре, когато сте вече свободни, да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана.”

После ще поеме към паметника си. Паметникът, вдигнат с участие,  че и с дарение от човека, който лично го праща на бесилото - Иванчо Хаджипенчович. След Освобождението този Иванчо произнася с нечуван цинизъм следните думи пред строящия се паметник на Апостола: "По тогавашному ние осъдихме един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата. А по сегашному излазя, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на България."

И все пак, историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму, ще си каже Апостола и ще се спусне към Сточна гара. По тъмно вече ще надникне в попътна кръчма, където мъже и жени са вперили поглед в сериала „Великолепният век”. Апостола ще постои прав, загледан как Хюрем Султан крои поредния си пъклен план, после ще излезе и ще се надвеси над канала в края на своя булевард. Но няма да се хвърли. Само ще стисне здраво банкнотата с лика на Берон и ще се огледа за превоз, който да го отведе някъде другаде. Където и да е.

Още статии от този автор