unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

1194 Посещения

В края или началото на света

Иво Беров

В края или началото на света

 

Това нещо тичаше пред мен с бастуна си като на състезание. А не се състезаваше. Нямаше с кого. Бързаше. А нямаше закъде. Тук ако искаш нещо да стигнеш, стигаш го веднага. Защото се намира наблизо.
Това е предимството на малките селца.
Недостатъкът им е че нищо не се намира. На мен точно пък това ми харесваше.
Всяко едно от тези села беше краят на света. Или началото на друг някакъв свят. Тук пътят свършваше. И започваше друг път.
Ако нещо можеше да се разбере за тоя свят, то можеше да се разбере тъкмо тук, в края му.
А аз не исках да разбера нещо за тоя свят. Исках да разбера всичко.
Вече бях обиколил няколко такива краища на света. Всичките с ласкави имена. Алино, Ярлово. Поповяне, Чупетльово. / По картите - Чуйпетльово/, Плана, Боснек.
Може би някога и самите селца са били ласкави.
Сега бяха безлюдни и безотрадни.
Ласкави бяха само бабичките им.
Въобще, ако има в България нещо мило и ласкаво, това са българските бабички. Ония старите, селските, изконните. Градските вече са други. Ако има по нашенско същества милозливи, благи, приветливи и добри хора, това пак са те.
Но те са и най-осмиваните, най-подиграваните и най-презираните. Защо ли ? - питах се
Ами тъкмо защото са благи, милозливи, приветливи и добри - беше най-вероятният отговор.
И тук няма противоречие. Тук подобни неща са естествени.
Като в народното творчество.
Там предмет на възхищение са юнаците. Юнаците седят на чардака, пият вино ем ракия и се обзалагат кой е вреден /способен/ да иде до Стамбул и да донесе оттам дефтерите / общинските книжа/. Крали Марко обикновено печели баса. Тоест винаги го почели. Черен Арап го губи. Доброто побеждава злото. Книжата са унищожени. Аферим, юнаци, машаллах. / "Аферим, бабо, машаллах"е турска похвала, не българска /
Народните ни песни се подиграват на дядовците, защото се заглеждат в младите моми / тук има някакви първични зачатъци на остроумие/. Песните ни осмиват дебелите и мързеливи моми / тук няма зачатъци на остроумие, но има зачатъци на поука/. Но милият наш народец се подиграва преди всичко на бабичките. Над тях се глуми. Подиграва се на тяхната немощ. На старостта им. И на гърбиците им. Изрази като+ бабина ти трънкина" и "бабини деветини"се употребяват и досега.
И досега във веселяшките телевизионни програми едни от основните подигравани лица са смешните, глупави, гърбави, стари и негодни баби.
Изконно българско. Жизнеутвърждаващо и остроумно.
Аз пък обичах да ги снимам.
А те се чудеха.
- Какво ще снимаш-викаха ми-аз съм бабичка, не видиш ли. Да беше ме снимал като млада...
Така приказваха, но се снимаха с удоволствие. И се усмихваха като ги снимах. Искаха да направят добро впечатление. Да изглеждат добре. Да бъдат хубави. Кокетираха, представете си.
И успяваха.
За един миг, или за няколко мига, те се разхубавяваха.
Наистина.
Това ме убиваше.
Мислех си с чувството на убит, разкатан и нищо не проумял мислител, че някъде дълбоко под изсъхналата кожа на стариците, притихнал някъде в глъбините на увехналата им плът, свит из гънките на изпосталелите им телеса, стаен в кухините на изкривените им кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата им киселина, сврян в първичната клетъчна същност на гаснещата им плът, все още живурка, като израз на дълбоки, тъмни и невнятни генни таинства един забравен, неочакван, неподозиран и чуден порив - същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнената, бездушна, безчувствена, разпиляна и безсмислена пустош на вселената.
Всъщност бабичките бяха хубави.
А онова нещо, което куцукаше отпреде с бастуна си, беше нелепо и смешно. Селският луд - рекох си и реших, че е любопитка, която си заслужава да бъде снимана.
Подкарах колата към него с лявата ръка върху кормилото и дясната върху снималката. Приближавах се бавно, не исках да ме усети и да се изплаши. Тъкмо преди да започна да снимките, обаче, то падна.
Падна също така смешно, както подтичваше-като дъска, с цял ръст. Като във филмите на Чаплин. Мислех си, че веднага ще стане и ще продължи да припка.
Не стана, обаче.
Слязох от колата и приближих, все още готов да снимам.
То лежеше мълчаливо по корем и не помръдваше. Върху косите му имаше кръв.
Хванах го под мишниците и го повдигнах.
Беше бабичка с изкаляно и окървавено лице.
Като гледам кръв ми става кофти. Изправих бабата без да я поглеждам. Потърсих бастунчето й. В това време тя отново падна.
- Очилата, очилата-рече.
И падна.
И пак по лице. С цял ръст.
По пътя минаваха коли. И заминаваха.
Не намерих бастуна й, но намерих очилата и я изправих отново.
- Очилата къде са ?-попита тя. Някак делово попита.
- Тук са, намерих ги.
- Счупени ли са ?
- Нищо им няма. Къде да те закарам ?
- Как нищо да им няма, нали виждам, че са счупени.
- Стъклата са здрави. Само едната рамка се е откъснала, не се безпокой. Къде да ходим сега ?
- В старческия дом. Зад площада.
Хванах я здраво под мишницата и тръгнахме. Тя отново заприпка. Дори трябваше да я възпирам.
Старческият дом беше на около 500 метра. Вратата му беше затворена. Подпрях бабата на стената и се опитах да отворя вратата, но не успях. Започнах да звъня. Отвътре не се обади никой. В това време бабата падна отново. Отново по лице. Отново без да изохка. Ядосах се, ритнах вратата и тя се отвори. Изправих бабичката и влязохме. До вратата имаше канапе. Оставих я на канапето, подадох й очилата и започнах да търся хора. Сестри, болногледачки, или нещо подобно. Нямаше нито сестри, нито болногледачки, нито нещо подобно.
Въртях се известно време по стълби и коридори, виках и най-накрая отдолу някъде, изпод мазето дойде жена с бяла престилка.
- Ти къде си ходила, ма ! - разгълча се тя на бабата, без се впечатли от калта и кръвта по лицето й и без да ми обърне внимание.
- За тоалетна хартия - отвърна бабата виновно.
Изведнъж разбрах защо така припкаше. Явно беше избягала. Беше излязла без разрешение и бързаше, за да се върне навреме без да я хванат.
- Какво тоалетна хартия, ма - продължи да гълчи жената с бялата престилка - колко тоалетна хартия ти трябва на тебе, нали е пълна стаята ти.
- Очилата, очилата - говореше бабичката и се опитваше да ги намести.
В това време дойдоха още двама служители, може би санитари.
Нямах повече работа тук. При вратата се обърнах, за да погледна жената за последен път. И за пръв път наистина я видях. Лицето й беше много бяло. Не ми стана кофти от кръвта и калта по него.Сякаш не ги забелязах даже.
Защото видях и очите й.
Те бяха много големи и много сини. Наситено сини, без никаква старческа избледнялост. А под калта и кръвта се показваха тъмноруси и блестящи руси коси, най-вероятно старателно боядисане.
Но най-изненадващото, това което ме уби, разкова, разгемби, разби, разкъса и съсипа беше погледът й.

Тя ме гледаше влюбено.
Сякаш някъде дълбоко под изсъхналата й кожа, притихнал някъде в глъбините на увехналата й плът, свит из гънките на изпосталелите й телеса, стаен в кухините на изкривените й кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата киселина, сврян в първичната клетъчна същност на гаснещата й плът, все още живурка като израз на дълбоки, тъмни и невнятни генни таинства един забравен, неочакван, неподозиран и чуден порив - същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнената, бездушна, безчувствена, разпиляна и безсмислена вселенска пустош.
Не са ме поглеждали често така.

Сега си мисля за очилата. Сигурно са й трябвали за да гледа телевизия. Сега едва ли има нещо друго забавно в живота й. Ще ми се да й купя очила, или да й оправя ония, със счупената рамка. Но забравих да я попитам за името. Освен това по това време, около Нова година, пътищата са заледени и не ми се ходи до онова село. Пък и да отида, как обясня кого търся. И кой знае какво ще си помислят там служителите.
Но вие, ако имате път натам, може да попитате за нея и дори да й купите очила. Тя е в старческия дом на Поповяне, или Каменица, забравих кое от двете села. Те са наблизо, от другата страна на Витоша, след Бистрица и Железница. В края или началото на света. В края или началото на пътя.

Коментари