unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

268 Посещения

Да назовеш очевидното

Интересни Времена

                                    Да назовеш очевидното

 

 

 29177100 1716976888361943 8252352520471445504 o

 Христо Слави Рачев

    

              Поезията ме изтезава по няколко направления. Усет за липса на свързаност. Възторг от експлозивната и поразяваща сила на буквално няколко думи. Напрегнато търсиш някаква логика. Почти винаги, когато съм снимал изложби, дочувам някой смутен от липсата на сюжет да пита: Тоя сега какво иска да ни каже. Всяка стихосбирка представлява рояци светулки в мрака. Безмълвна картина виснала пред лицето на случаен посетител. Низ от видения. Миражи, които изпълват съзнанието. Оставаш неудовлетворен, трасиращи куршуми, светлинни тирета и точки красиво летящи редове, без да узнаеш поразена ли е целта. Търся сравнения да изразя това сакадирано състояние, в което изпада четящият поезия, тези пресекулки от емоции, които не довеждат до трайно състояние на интелектуална ситост. Има такова разстройство – речева афазия на Вернике. Забъркана попара от думи. Словесно-речева салата. Маниерно лашкан шейкър пълен с коктейл от думи. Не достига експозиция, думите да прогонят тъмата и проблесне ясна логична мисъл. Лично аз съзирам констелации от словесни съзвездия, някои разпознавам, но повечето не. Поезията не ми дава знание къде се намирам, къде е земята. Полярната звезда е хлътнала някъде надолу. Луната и тя се е запиляла на необичайно място. Изпитваш неуловима боязън, че си изгубил посоките, познатите улици. Пътят към дома. Трудно разбирам и резонирам на стих претоварен с ярки думи, лишени от ежедневния им смисъл. Веждите са повдигнати, челото набръчкано. Поезията е лингве напрежение на ума, което те кара да повториш прочетеното, чак тогава чуваш ехото, схващаш неочаквана мисъл. Изненада от двусмислието. Усещането е радост, изпъваш палци в обувките и поемаш въздух. Двустишията се търкулват като цветни хапове, ударени с тежка преса, които действат моментално на настроението и хода на мисълта. Нищо друго не ме е пронизвало, тъй неусетно, подобно на шрапнел, както кратката изпълнена с тънко наблюдение строфа. Изстрел от невъобразимо далечно разстояние право в десетката. Познавам няколко недостижими по талант български глави. Професията ми даде необятна възможност да надникна в света на тяхното изкуство, на разнообразните им жанрове. По широкия свят има изобилие от странници преливащи от умения и таланти. Дали е странно, че откривам общ радикал между поезията, студения джаз и абстрактната живопис. Ако сте надарени с мозъчни разклонения и неврони от самото си детство, синапсите и връзката с ганглиите, които под мозъчната кора проблясват със своите загадъчни светлинни импулси, сещам се за северни сияния, значи притежавате дарба за дешифриране кодовете на всяко изкуство. Вие сте щастлив човек. Извънредно. Имате дарбата да бъдете талант във възприемането, идеалната публика. При упорит труд от ранна възраст може да покорите сцени или каквото случайността на избора ви предопредели. Вероятно сте унаследили от родословно си дърво тази тънка интуиция, родена от страстта на вашите родители и куп неизвестни нам тайни на наследствеността. Това дава приемлив отговор защо чувството към езика се пробужда внезапно у хора лишени от образование в най – произволна възраст. Играете шах като сатаната и рисувате без да сте чували за художествена академия. Често талантите са обсебени от алкохола или са педантични трезвеници, които подреждат перодръжките си винаги успоредно в посока север юг. Не е тайна, че човешките същества разполагат с познание за факти и явления, за които нямат никаква представа. Наречено е интуиция.

Нека се заслушаме в джаза, студения, един от многото музикални разновидности. Напомня ми бели стихове. Тръгва мелодия и на секундата е изоставена. Синкопирани фигури, които изискват виртуозни изпълнители. Може да се каже, че преливат от сюжети, но тъй концентрирани и лишени от време за осмисляне, че само интуитивния и високо грамотен слушател е в състояние да се наслади. Рефрените се усещат по – лесно, създават усет за структура, но скоро всичко се разпилява, като стъклени топчета по мрамор. Джазът във всичките му разновидности изисква почти гениална публика. Той е черна дупка, създадена от хора с тъмна кожа, която поглъща всякакви музикални стилове. За разлика от астрономическия първообраз от там изскачат нови и нови стилове. Намирам това странно сходство с усещането изправен пред картина лишена от сюжет. Ще се преместваме плавно от крак на крак към всяка следваща картина с усещането, че има смисъл в живеенето, в необятните простори на въображението, възможно е внезапно да получим пристъп на въглехидратен глад, да прегърнем някой напълно непознат до нас - да изпитаме най-обикновен порив на всемирна любов, към света, такъв какъвто е. Да отнесем поне две от картините. Колекционерски егоизъм. Да си купим плоча и затаили дъх да спуснем диамантната игла отгоре и. Случайната публика, която ръкопляска неуместно в измамните паузи на една музикална форма е простимо невежество. Но интелигентният човек следи новите книги, достижения в разнообразните жанрове, за да изпита радост от живеенето, да е в състояние да разпознава и бяга от бенгалския тигър на имитацията, безвкусицата и кича. Да се стреми към непознатото и новото, като се наслаждава на вечните образци на изкуството. За всички тях триизмерното пространство вече е затвор. Килия, с размер два на два на два и половина. Споменатите жанрове излитат от килията като ято гълъби и се разлитат из космоса на човешките сетива. Това, което ме разтърсва из основи изпитвайки фундамента на емоционалната ми стабилност са отделни части от гениални музикални произведения, които с мефистофелска сила, ме завличат като прашинка в света на емоцията, кожата ми настръхва и съм в дълбока хипноза. Укривам сълзи. Приличам и на слепец, който за миг проглежда единствено в съня си. Сходни състояния ме обземат и с качествена книга с трескаво отгърната страница, сякаш филмов каш ни разкрива неочаквана философска дълбина и свръхестествена наблюдателност. С думи са конструирани неописуеми човешки състояния, истории с фантастична увлекателност. Нов провокиращ морал и ценности. Величие и падение. Няма по-трудно интелектуално занимание от това да избуташ хоризонта на изкуството още малко напред. Да осветиш нови пространства и стъпиш на необитаем остров.

Според визуалната култура на зрителя, в една изложбена зала посетителите неизбежно се озовават в теорията на относителността, подложени тайно на психо-диагностичните тестове на Роршах. Всеки вижда различни неща, тук думите и звука са разменени с цвят или графичност. Интелигентната колористика е далеч от патетиката на художниците излагащи на сергия. По-скоро напомнят разбягващи се мини галактики даващи необятни възможности за съзерцание стигащо до нирвана. Въпрос на умение, доброволна автохипноза. Всеки опит да се тълкуват картините, досадно занимание, приоритет на случайно попаднали зрители в художествена зала, е неуместен; картините са самото тълкуване, крайният му резултат. Качествените произведения, могат да съществуват само при образована публика, която е дарила отеснялате си дрехи и дуалистични представи за света на по-нисшите духом. Вселената е чудовищна, непонятена, с неизвестен край и съмнителни теории за началото. Отворените сетива, любопитството мачкано и тормозено през вековете става доминанта на съвремието.

В този ирационален свят намираме утеха и надежда.

Тъй както всяка абстрактна живопис и парадоксален стих трескаво задвижват възприятията и най-вече ума в дирене на здрава логика, очите искат да видят познат образ, сюжет, жест или знак. Тогава умът тръгва по криволичеща пътека, която аз считам за правилна, но опасна. Проверява, налична ли е първична радост, сетне дава щедро път на емоциите, те, по своя неповторим начин се справят с липсата на сюжет. Абстракцията поражда мисъл и опит за дирене на спасителен бряг от неопределеността. Вестибуларният апарат е в режим на тревога. Процесът напомня на хайку, септакорд, който ни тласка към друг вид хармония. Надничане в неизвестното, което винаги променя ритъма на сърцето. Тъй човешкото същество съзерцава звездите оприличавайки ги на нещо познато. Куче, Лира, Касиопея. Изглежда това е друг космически канал, където физиката на възприятията е мигновена, без сложни формули, а чисто интуитивна – полева, както гениално назова Айнщайн всичко онова, което ни заобикаля. Отдавна се съмняваме, че дуалистичния свят е единствения и възможен начин за тълкуване на света. Това, което наричаме духовност има нищожни шансове да проумее вселенските закони. На всичко отгоре тя поголовно изчезва пред очите ни и това не се нуждае от доказване. Светът се стълпява в една гигантска затворена улица без изход. Лошото е, че, от това задръстване няма връщане назад, без масово унищожение или преселване на милиони хора. Един стопяващ се световен елит стои стъписан пред милиарди примитиви. Абстрактният Бог има много кръстници и имена: създателят, белобрадият, хаосът, космическият разум – нямат край дефинициите за космическия диригент на тази симфония. Когато записвам мислите си усещам вибрации и думите сами отиват на мястото си, аз съм там, старче някакво, което се опитва да ги подреди, шепне на непознат език, изчезнала е гравитацията, не ме боли вратът и без особена връзка разбирам, че йероглифа е само изящна сричка. Каква древна красота има в този знак, абстрактно сублимирала пещерна рисунка от преди 60,000 години. Тук е, за да ни подсети, че има още безброй паралелни светове. Светът не е това, което виждаме, нито е подреден по нашите представи. Много от звездите отдавна са угаснали, но към нас все още намигват светлините им, подредени в божествена геометрия, както са изглеждали преди милиарди години. Кой още вярва в трафаретите грозно-красиво, теза-антитеза и т.н. Галактичният свят се разлита в състояние на необятна ентропия и какво чудо, този неописуем по мащаби хаос е изтъкан - от подредености. Космосът твори смисли. Напук на хаоса прецизно подрежда условия за живот, разум и смърт. Ще можем ли да уловим кодовете му. Мога да се досетя, че те присъстват навсякъде, но е ясно че имаме лимит на възможности. Струнната теория е човешка измислица, а действителността е отчайващо непроницаема. Вселената щяла да угасне изчислил гениалният Стивън Хокинг и животът го напусна. Изкуството винаги е било обнадеждаващо близко, буквално в сърцевината на тези процеси. Абстракцията, поезията, джазът, личният ни и от там масов патриотизъм стават напълно разбираеми, близки; съществена част от перцепцията на света. Малко ли е да се научим да слушаме, да съзерцаваме, да виждаме, усещаме и най-накрая – да анализираме. Всеки отминаващ век поставя нови, все по-сложни изпитания пред сетивата ни. Сменя паролите, вчерашната красота, днес е реклама за пране. Ние също се разлитаме във всички посоки. Какво става, когато четката се насочва към изстисканата туба с цвят ултрамарин и трепти, колебае се дали да прибави малко гваш. Кой клавиш и полутон да натиснем. Да намерим синоним на изтрита от употреба дума. Трудно се доказват прозренията на художника, поета, прозаика и композитора. Намирам това за невъзможно. Донякъде и ненужно.

Още статии от този автор

Коментари