ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

Събота, 15 май 2021-ва година

Върху този остатък от градеж - капител, или нещо подобно има надпис на старогръцки. Много ми се ще да разбера какво пише на него, дори бих изучил старогръцки за да разбера, но нямам време, по мръкнало трябва да се върна в София. От местните никой не се е погрижил за превод на надписа, а имам и някои основания да мисля, че от местните никой не се е погрижил за нищо. Тук наблизо някога е имало български манастир и се чудя защо надписът е на старогръцки. Може би манастирът е бил построен върху древен езически храм, ще проверя някой път, в този, или някой друг живот.

Сега на това място са сковали хижарски заслон с надпис "манастирчето", а над заслона гордо виси /тук е усойно и ветрове няма/ българският трибагреник, въпреки че етнофилията е грях, няма да обяснявам какво е това етнофилия, а и грях няма да обяснявам - вижте си в Гугъла. Яд ме е само дето едни хора много държат да са православни , без да имат ни най-малка представа какво значи православие и съвсем смътна представа за това какво означава да си християнин въобще, иначе не биха увисвали националния трибагреник върху предполагаеми всеобхватни /ейкуменически и католически/ градежи.

Манастирчето се намира малко над село Дрен, а моята цел е крепостта над манастирчето, затова поемам нагоре към върховете, и още нагоре поемам, и още по-нагоре, а накрая и съвсем нагоре поемам, но никаква крепост не виждам. Вече съм доста уморен, време е за връщане, затова избирам един пряк път. Вървя по прекия път, след което продължавам да вървя по прекия път, след един час все така продължавам да вървя по него, след два часа все така си вървя по прекия път, докато накрая осъзнавам, че това въобще не е прекият път, или ако е пряк, той съвсем не води натам, накъдето съм тръгнал, ако въобще води някъде. Осъзнавам също, с ядовито примирение едно, че съм се загубил из тия пусти пущинаци. Оглеждам се, за да определя посоките поне. От обща култура знам, че те са най-малко четири и че слънцето залязва на Запад, само че сега слънцето не се вижда иззад облаците, а освен то все още не залязва, защото е рано, тоест обратното- рано е, защото не залязва. Търся къде са Рила и Пирин, та по тях да се оправя някак и наистина виждам снежните им върхове, но никак не мога да разбера кое точно е Рила, кое Пирин, и кое не е, а освен това едната от тях може и да е Витоша, щото и по нейните върхове има сняг.

 

Търся резкия планински наклон над Сандански, пак за да разбера къде съм, но не го виждам, може би е скрит някъде зад облаци и мъгли, така че продължавам по пътя, който не е пряк, с не много твърдото убеждение, че той все пак трябва води нанякъде, защото с някои само изключения така правят пътищата, а пък този е широк и утъпкан, със следи от превоз на незаконна сеч, което означава, че трябва все пак да води към хора и поселища, негли безакконието, както и глупостта ходят по хората и поселищата, а не по горите и пущинаците.

Вече с помрачено от умора съзнание минавам покрай каменна пирамидка с надпис "летен свети Никола" и

 

"вероятно е имало манастир тук" - мисля си, после минавам покрай на древни, обрасли с буренаци останки от зидария, вороятно на някогашна черква, защото са като черковни кораби, мисля си още, че със сигурност бих изследвал тези забутани, вълнуващи, потайни и незнайни следи от отколешни времена, но сега трябва да се добера до пустото му село Дрен, което започвам да мразя, за да не започна да мразя себе си и собствените си щуротии.

 

Най-после пътят излиза от горите и се проточва през едно поле, а това е добър знак, защото има ли поле, ще има и шосе от което все някой ще ме вземе на стоп, защото трябва да има и добри хора измежду това иначе злобничко и неотзивчиво нашенско природонаселение / пък и шопско при това/. И си вървя така с тези одобрителни, тоест ободрителни мисли /обърквам вече думите от умора/, а пътят все така продължава да си води незнайно накъдеси, в далечините все още не се виждат никакви хора и поселища, а едни ниски планини се виждат само, а над тях, също като еретичния роден трибагреник, виснат облаци с тревожно въздействие.

 

Не смея да спра, защото ако спра, може вече никога да не тръгна и съм толкова съм уморен, че вече не чувствам умора . По-късно изчислих, че съм минал по пряка линия повече от 25 километра, което значи, че в действителност съм изминал най-малко 40, а най-вероятно и повече, защото не съм обикалял по пряка линия, а по върхове и баири, че и с тежка раница на гърба, няма да кажа какво нося в нея, освен изпита тубичка с вода.
Вместо умора чувствам непознато състояние на тялото си, сякаш то не е мое, а на друго едно същество, което го боли, а пък аз чувствам болката му не защото е моя, а от съчувствие и съпричастие.
И си вървя така с чуждата болка, когато, когато внезапно ме връхлита убеждението, че съм съвсем сам не само из тия пущинаци, а и въобще в целия този свят, защото целият този свят с всичките му градове, държави, хора, телевизори, компютри, коли, джаджи и всичко останало е само отглас, придатък, допълнение към хълмовете през които минавам, допълнение към планините, към проснатото под небесата, като под купола на храм поле, и дори не допълнение или придатък е този свят, ако въобще го има, а само неясен слух за нещо си там, измислица на телевизорите, отколешно мътно предание и нищо повече. Това ми чувство трае само мигове, почти веднага заместено от друго, съвсем противоположно, много по-трайно и донякъде страшничксо: Наоколо има един някой и той е навсякъде.

- Какво съм ти направил, бее! - започвам да му се оплаквам и дори да го укорявам- защо си проснал този безкраен път пред мен - викам му - защо ме измъчваш, никому нищо лошо не съм направил, с ония няколко изключения, които само ние си знаем, не е ли достатъчно другото, че и това ми стоварваш на главата - викам му, досега не си ме прецаквал особено - викам му, какво ти става сега, защо си ме изоставил, хайде направи нещо бее!
Викам му.
Добре де, не винаги съм вярвал в теб, ама нали истинската вяра винаги е съпътствана от съмнения, не си прост, разбираш ги тия работи, пък и работата ти е да прощаваш, ако някой нещо, нали така...
Викам му.
Той обаче нищо не предприема по въпроса, а на мен ми иде да се разплача и даже се опитвам да го направя, но не успявам, защото това ми се получава само в домашни условия, тук ми се получи само едно тъпо мучене, така че прекратявам с напразните си опити за разплакване и пак вървя през полето, но вече като част от тишината и си припомням като утешение, че винаги след подобни изпитания съм бил възнаграждаван с нещо хубаво. " Този път обаче хубавото се бави" - мисля си, и точно си го мисля това, на запад небесата се раздират и зад тях просияват онези непознати, приказни, вълнуващи, невъзможни и спиращи дъха светове, за чието съществуване човек винаги е подозирал, превръщал е  подозренията си във вяра, вяра че ги има все пак, но ги има не в отсамния, а в друг някакъв, отвъден живот.

Това с небесата трае само кратки мигове, дори не успявам да ги заснема както трябва, преди те отново нахлузят разпокъсаните си облачни власеници. Вече съм с чувството, че напъните и усилията ми са били, отчасти поне, овъзмездени и може би дори чрез тях ми е бил даден някакъв знак, и не може би, а почти сигурно даже ми е даден знак, защото не след дълго получавам и други знаци - виждам най-после в далечината село, отправям се към него и неочаквано намирам хубава здрава тояга просната напреки на пътя.
Тоягата също е знак, защото от доста време търсех тояга за подпиране и освен това си мислех, че ще ми дотрябва тояга, тъй като щях да вляза в селото по черен път, о това значи, че няма начин из крайните махали да не се нахвърлят върху ми бездомни или домни псета и наистина : минавам покрай неизбежните изоставени селскостопански постройки близо до селото и ме залайват три кучета, едното доста яко и злобно, но само поразклатих тоягата и те се разкараха. Селото се оказа Тополница, от него почти веднага ме качи на стоп една добра руса жена, която ми разправи, че е от Перник, че е счетоводителка и идва тук да сади домати. Добрата жена ме докара до отклонението към Дрен и вече си мислех, че съм близо до колата си, но трябваше да извървя още цели три километра, защото се оказа, че селото е продължително, а пък вече никой не спря да ме вземе, защото от всеки десет души в България само един е добър, според мои едни изследвания, а може би от всеки двадесет един е добър, и след тази перничанка трябва да ме подминат най-малко десет лоши хора, според същите изследвания, така че вече преставам да махам на минаващите коли, даже съм благодарен, че повечето от тяха не ме наплискаха с вода от дъждовните локви, защото междувременно заваля и дъжд на всичкото отгоре. Кретам значи, под дъжда, измокрен, гладен, уморен и въобще никак велик, когато пред мен изниква огромният лик на Левски, вапцан върху калкана на двуетажна къща, явно с намерение да придаде патриотичност и величавост на обстановката,

 

Гледам тази чудесия и си мисля, че патриотизмът не означава да извапцаш Левски върху двуетажна къща или небостъргач, а да помогнеш на свой сънародник, когато видиш, че едва крета измокрен по шосето , ама какво ти разбира от патриотизъм някакъв си там мокър шурав и жалък глобалист и с това последното спирам да се оплаквам, защото вече съм стигнал до колата си, доволен и горд като настъпена от стражарски ботуш дъвка.
След десетина дена вече съм напълно сглобен, и освен това съм с новопридобитото самочувствието на човек, който умее да управлява тялото си и е способен да го употреби както за крайно порочни, така и за крайно възвишени цели, а от всичките мъки и премеждия ми е останало само видението на раздраните небеса, зад които прозира оня незнаен, невъзможен, невидян, въжделяван и мечтан приказен свят, за чието съществуване само подозираме, надявайки се, че може би все пак го има и който може би е съвсем близо до нас - на разстояние само един живот тегоби, напъни, усилия и подобни.