Защото съм киноман
Христо Слави Рачев
Няма заспиване без един интересен филм. Имам обсесия към киното. И непреодолима неприязън към българското игрално и документално кино. Страдаме взаимно от подражателската режисура, сценарии, невзрачна камера и калпава сценография. Гледали сме ги добронамерено, ругали сме ги, но дали има филм, тв сериал, който да се е справил добре с озвучаването, и най-вече с актьорското филмово присъствие. Нека чуем как звучат. Актьори в кабината правят мишунг и нахсинхрон. Нижат се кадри без никаква звукова атмосфера. Това чува човек по време на мозъчен инсулт. Два гласа говорят в космическа тишина – като в скафандър. В световните филмови къщи поставят по 50 – 70 банда звукова атмосфера, изтъкана от акценти; шум от развята рокля и всякакви странни звуци, клопане на чекмеджета, издишване на кожен диван при сядане, далечна сирена от кораб, музикални фрагменти и т.н. Звукарите работят съвестно, за да подплатят всеки кадър. Световни таланти, срещу огромни суми, композират музика, бродират филмовата тъкан. Това зрителят не усеща, но вярва. Нямам изгледан до края български филм, защото недодяланата работа е скучна, евтина и… предпочитам да окося двора. Да прочета страници от неизвестен френски автор. Българското кино е полунямо, напоследък новатата технология коригира този перманентен недостатък, но пак си остава напълно неспасяемо. То просто е малокултурно във филмовия смисъл. Имаме режисьори, филмови сценаристи, оператори – а всъщност няма кой да сътвори качествен филм. Имаме политици, но няма кой да поведе България напред. Все същият общ радикал, който пронизва като космически лъч цялото ни битие. Амбициозни дилетанти. Ако съществува българска феноменология на духа, тя определено е да не се работи. Карай да върви. Така се строи по морето, редят се павета, монтират се кадри, приемат се сценарии, поддържат се язовири, нямало пари… Може да ви се стори прекалено, но смятам, че на студентите в НАТФИЗ трябва да се прожектира сериалът „Сексът и градът“. Да наблюдават с микроскоп и прислушват със стетоскоп как актьорите се справят с ролите. Кадър по кадър. А там ролите са изключително трудни. Защото сюжетите са табуизирани. Как тези актриси могат да изиграят драма, комедия, екшън, траурна церемония, да правят недвусмислени движения, имитирайки бурен секс (Саманта в арабска държава крещи и придърпва въображаем любовник яростно с ръце… „обичам да се чукам…“ – крещи Саманта пред смаяните враждебни очи на арабския свят – гениална експресия, кулминация, изиграна с поразителна искреност и динамика). Великолепно заснета сцена, която предизвиква бурен смях поради сблъсъка между осъдителната ислямска и либералната западна култура на сексуалните практики и свобода на показ. Катастрофа на джендър ролите в друга напълно непозната религиозна среда. Мислите, че това е лесна задача за режисиране и изиграване. Дайте сценария на български режисьор и актьори и бягайте далече. Защото след вас ще избухне атомната гъба на българската сексуална революция. Дърева ще люлее глава наляво и надясно като остаряла кобра, ще клати крив артритен показалец къде е българският морал. Ще наскачат и цивилни богослови, прочели всичко от Дугин и Гундяев. Колкото и да сме претенциозни в изостаналостта си, ние се хилим с Джесика и Саманта, съпреживяваме, смеем се на другите, за минути забравили, че киното е една грандиозна илюзия. Ефектен фокус, за който нямаме ясна представа какви усилия, култура и високоспециализиран труд са нужни, за да се изгради убедителен паралелен свят. Творци на измамен и фантастичен свят от ловки професионални разказвачи - измамници. Помня времето, когато много зрители мислеха, че телевизията излъчва всичко на живо. От световните филмови студиа милиардите ще си разпределят най-добрите. Защото седмото изкуство е феноменално, школите за таланти са родени в безмилостна селекция. Става дума за пирамидална индустрия. Най-отдолу стои здраво бетонирана субкултурата, там са блудкавите сериали, екшъните, криминалетата, мелодрамите, комедиите. Следва авторското и експериментално кино. И най-отгоре се поклащат шедьоврите. От торфа и пластовете на посредствеността израстват качествените филми. Нашата режисура е безсмъртна в подражателството. Глуха е. Предлага филми за глухонеми, разчита на театралния жестомим, гримасите да илюстрират смисъла. Не иска да чува за упорит труд, но иска признание, бълнува международни награди. Режисьорите тук са чешити или особено нагли привилегировани лица. Не са в състояние да обуздаят актьорите, както и самите себе си, че киното не понася да се „играе“. Не се декламира както от сцена на полупразен театрален салон. Българският режисьор прекалява с пиенето или въздържателството, актьорите с провикването и въртенето на очи. Той не е препатил интелектуалец, нито продукт на страховита селекция. Повтаря отдавна направеното, но калпаво. Влачи повествованието, удължава сцените, любува се на някоя случайна находка. Майсторите на монтажа знаят, че тя хваща зрителя само ако е мимолетна. Не, ще я глозгат, ще я повтарят, докато щракне дистанционното. Те просто не познават занаята. Не искат да знаят, че вече над двеста канала облъчват „драгия зрител“. Динамиката и темпата на века са други и продължават да се променят. Случайни хора правят кино, политика, бюджет, стават президенти, пишат закони. България се превърна в страна на екзалтирани дилетанти. Става дума за интелектуален продукт, който може да бъде създаден само от надарени хора с енциклопедични знания за живота. От личности с биографии. Големите имена са почти винаги с леки девиантни отклонения: Уди Алън, Полански, Фасбиндер… с компенсирани перверзии, странни натрапливости, причудливи характери, но те знаят как да напъхат добрата история в камерата и оттам да излезе нова, интересна паралелна действителност. Не позволяват на актьорите да буйстват. Не са горделиви, ако чуят добра идея, мигновено я приемат, защото и актьорското съсловие е подложено на безпощадна селекция, а между тях има интелектуални типове от най-висока класа. Могат с лекота да режисират, докато палпират някоя млада изгряваща актриса.
Узнаваме, че нашите филмови дейци са дейни в усвояването на бюджетните средства. Засега там е дислоциран техният талант и той е над европейско равнище. Пардон.
Но светът на киното познава и много „диви“ режисьорски таланти. Хора с удивителна сетивност. Бих нарекъл тази дарба особен вид „музикалност“, усет и свръхчувствителност към мимиката на актьора, сюжета, езика на тялото, специфичен талант за достоверност и адекватност. Умения и усет за темпото на киноразказа. Липсата на тази „музикалност“ изпълва думата „бездарие“.
Велислава Дърева и Павел Павлов ще ни поднесат нов филм за Левски. Наоколо приватизатор Васил Василев-баща хълца изповедално. Синчето, маскирано като политически анализатор, ще го повторя, всъщност нахален президентски лобист, гъгне по доста канали, оставяйки, като охлюв лъскави станиолови следи, докъде е стигнало президентското влияние. Не мога да разбера защо толкова джуджета се мотаят около канонизирания образ на Левски. Какво дирят там тези хора. Прехрана, известност. Съмнявам се, че личните им биографии са някаква гаранция за святост.