unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

781 Посещения

Кесонна болест

Интересни Времена

                                                                                                      Кесонна болест

 

29177100 1716976888361943 8252352520471445504 o

 

 

Христо Слави Рачев

 

 

   Царево. Забравете за Мичурин. Градче, в което гражданите не са изчезнали. Където има граждани няма тъпоъгълни гранитни композиции на измислени партизани и хуманоидни нашественици. Отгърмяха ги и ги ометоха. И взе та стана чудесна градинка. В провинциалната ни столица още се чешат по главите.
В Царево е имало корабостроителница. Сега няма. Новата придобивка е „Коста дел Кроко“, символен плакат на дружбата с престъпна Русия. Залив за скелети от хищни руски крокодили. Така се превърта историята на сцената българска. Но пък случиха на кмет. Голямата беда е, че българите се повредиха от дълъг живот в скафандъра на социализма. Ще да е вид кесонна болест. Азотни мехурчета в кръвта. Колкото по-дълго е пребиваването в мрачните и безсмислени години на социалистическата дълбина, толкова повече расте риска от загуба на ум и преценка тежестта на фактите и събитията. Възможен е и летален изход. Виж необятната Русия.
Някъде из България строят паметник на Живков. Карат внуци на Бузлуджа. Подобни скафандърни хора ни избраха президент. Той пък уплашен от скоростта на вертикалното си излитане, получи страхова невроза и взе да играе на жмичка. Крие се, точно когато трябва да сведе глава пред жертвите на комунизма. Сега българите може още да жумим, но чуваме къде се е скрил, щото коремно възлизащият е малко слоу, та и в това не го бива. Непрекъснато се обажда, без да го питат, като издава всичките си тайни намерения. Но няма как да изпревари народа, ще го заплюем първи. После ще жумне завинаги.

В Царево наистина има богати залежи от ум и гражданска съвест. Усет за хоризонт и дяволската му способност да се мести. На пристанището се мъдри едно скромно бунгало. Легло, маса, предмети, които очевидно са произведени от някаква стара цивилизация. Това е територията на Дончо Папазов. От там нощем прислушва как диша морето, подрякването на гларусите и чайките. Той е морски човек, познава водната шир по цялото земно кълбо. И тя таи в големите молекули на кислорода спомен за него. Всъщност земното кълбо е залято от две трети вода и би трябвало синята ни планета да се нарича Водата.

Изглежда през нощта Дончо тайно се гмурка в залива, не е ясно какво прави в непрогледното море. Допускам, че той е нашенския Ихтиандър. Но това е само допускане. Това, което е сигурно, че там се среща с нимфи. Това обяснява защо очите му светят и се радва на запазено спортно тяло. На бунгалото е облегнат велосипед, веднага се вижда, че е направен от охлузени бичмета и дървени летви. С този близо столетен дървен велосипед, с крен назад, истински Форест Гъмп, той пресича пространството. Фона е размазан, фокуса е върху неговия профил. Върти съсредоточен в диалозите между чайките и гларусите. Разбира не само какво си казват, но и взима страна. Морският човек Дончо Папазов е напълно заземен. Ходи бос с добре оформени линове на петите. Дори „бабин трън“ не може да се забие в тях. Не разполага с нито един чифт обувки. В бунгалото няма и място. И най-официалното събитие не е в състояние да обуе обувки на Дончо. Върти педалите на своята антика, бос и гол до кръста. Разговаря като моряците, високо отчетливо, без да бърза. Предпочита смислеността на тишината, пред глупостта на говоренето. Затова каквото и да каже, хората притихват, знаят, че ще изтърси нещо умно. Понякога не разбират, защото знае много, за всичко.

Дончо не обича преходния лукс, превземките. Признава вечните неща. Звездното небе. Слънцето. Поривите на вятъра. Безкрайният океан. И жените, тук признанието е изповедално и взаимно. Няма българин, който да се е взирал тъй дълго в звездното небе. И в непрогледния мрак. Трябва да го питам какво мисли за хората, за тези от „дълбоката провинция“. Пропътувал е многократно повече маршрути от Хемингуей.
Често рибарите в Царево имат сбирки или „джорджуна“, неологизъм измислен от Дончо, щом се появи Дончо настроението вдига още едно платно. Вече не говорят помежду си, а започват да се надвикват, шегите прехвърчат като летящи риби. Дончо обича да се гмурка в най-обикновените моряшки кръчмета. Където рибата е най-вкусна, мухите настървено жужат и по нищо не личи коя е годината. Дончо пие вода. Знае истинската и стойност, ползата за ума, и тялото. В Царево това е неговото питие. Ще зареже на минутата всякакво величие, за да побъбри с местните рибари. С тези свестни морски момчета със солени пръсти, сякаш киснати в марината. Само ще отбележа, че марина е военноморския флот на една държава.
Та любима стартова фраза на Дончо е: А бе, - пауза… - много го обичам този човек…“. Рядко ще чуете политик, журналист, мутра, въобще българин, да започва разговор с такъв извънземен стереотип на общуването. Прочели са отдавна изчерпаните му книги. Те знаят, че рибарските им неволи са детска игра, пред препускането с месеци из ревящите вълни на океана. Изпадат в суеверен ужас, но не могат да си представят, какво значи да се катериш с лодка 7-8 метра по вълна висока 25 метра и как по дяволите, ще оцелееш след това. Ами безкрайните дни на самота. Личната ми представа за изключителен човек е, всеки, който е преодолял свръхчовешки висоти или достигнал предела на умствените възможности.
Как лековерно лепим етикети. „велика“ актриса. Щото остаряла, докато повтаря диалектни грубости от низините на народа. Не откривам никакво величие.

Днес Дончо Папазов ми се обади по телефона и каза: Христо, на 13 т.м. от 18,30 заповядай, ще раздавам автографи за книгата си „Невъзможният път“. На улица Раковска 193. Влиза се от улица Левски.

Тези думи са за него, защото съм в Созопол с кучето и как да оставя свещената самота, къщата и прибоя на морето. Но Мая и няколко дами с благороден профил ще присъстват.
Вече казахме, че в чудесния град Царево все още има граждани. Четящи и мислещи. Допускам съхранени от солта и морето. Защото аман от обикновени хора, загубили ум и дума от престояване в социалистическия скафандър и наложената деспотия. Дори дръзвам да си помисля, как след време, би изглеждало пристанището, когато бунгалото на Дончо, след някоя морска буря заплува към Босфора, как ли ще се нарича пристанището на Царево.
Дончо Папазов е велик български мореплавател и това е истина призната от света. Ние все още не сме света. За това става дума. За един изключителен българин. Останалото е шквал от изток. Буреносен порив, от който все още можем да се спасим, но само ако се придвижваме в темпо алегрето по фарватера и акостираме българската галера на сигурно място в Европа. Между яхтите на утвърдените демокрации.
На добър час Дончо. А бе, обичаме го този човек.

Още статии от този автор

Коментари