unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

332 Посещения

Клетъчни хора

Иво Беров

Клетъчни хора

 

29177100 1716976888361943 8252352520471445504 o


Христо Слави Рачев


Мисли породени в една сутрешна разходка из плажовете на Евксински понт.
От многократните полети със самолет помня миризмата на тоалетна и земното кълбо напълно залято с вода. Каква гостоприемност и смайващо разнообразен живот в сравнение с други планети.
Освен красивите залези на фона на нежно зеленеещо небе, трябва да сме забелязали, че земята е приютила и поощрява кипенето на живот, но тя е и най-безмилостният убиец. Изобретателна в скрупульозното му унищожение. Ревниво укрива тайните на живота, чрез минитюаризация. "Рано е да знаят, това ще ги погуби".
Ако правех документален филм, за да илюстрирам с картина многоклетъчната структура на всичко живо, може би щях да използвам грамофонна плоча, върху, която иглата подскача по ребрата на ДНК следвайки разпорежданията на хромозомите. Накрая плочата свършва с погребалния марш на Фредерик Шопен. Толкоз. Планетата Земя не е оставила нито един жив екземпляр, по-дълго от отредена му ДНК плоча в продължение на близо четири милиарда години суетно въртене около собственото си оцеляване. Освен себе си. И тук-там фосили.
Склонните към разсъдък и леки конспиративни пристъпи, отдавна подозират, че планетата Земя е гигантски космически парник за клетъчни култури. Изкореняват се цели видове, за да се появят нови. През Холоцена лековерно е посаден Човекът. Ето го, приведен и брадясъл, веднага си присвоява правото да мята камъни с прашки, да строи градове, като гигантски херпеси, да дупчи земята и отглежда култури. Да напада други хора, да дъвчи и гледа свирепо. Кое друго същество, тъй несъзнавано имитира създателя си, като на свой ред сади култури с умисъл да обере плодове, да създава двигатели по свой образ: с резервоар, сърце-мотор, че и ауспух, финалът на отделителната система. Това е улика, която издава изначалния творец или цяла верига от творци, които продуцират живот. Новочовекът през цялото време се оглежда как да нападне и обладае припкащите наоколо Еви. Още не се е изправил, има да расте и се обезкосмява, да преяжда и гладува, да се къпе по-редовно, изслушва другите и привиква с вилица в лявата ръка. Изобретателен е, не само в прелъстяването и насилието, но напоследък е стигнал до там, че успява да изстрелва цилиндрични тенекии, които излитат вертикално и се насочват към Луната или в открития космос. Онзи ден една буца от хром, никел и стъкло тупна на Марс. В инстинкта за оцеляване е кодирано, че йерархията е далеч по-ефективна. Възможен край на целият този невъобразим кипеж и неспирни опити за постулиране на правила и норми за живеене е да рухне смазан от нарастване на популацията. Самоунищожение или самоконтрол. Очевидно нямаме забрана да се разселим в междупланетното пространство. Поощрени сме да подхвръкваме из цялата слънчева система и отвъд. Докато се препъвам в боклуците изхвърлени от морето, тук течението ги носи от север на юг, откривам още улики, причинно-следствени вериги насочени към неизвестния създател. Знам, че докато се прибера ще ги забравя.
Окончателно ще повярвам в грандиозността и смисъла на земната цивилизация, когато полетя, без право на връщане, към неизвестна планета, а до мен стои изящно женско създание, с прелестни форми и бърчи носле над пулта за управление. Вече се храним се със светлина, шунтирали сме, разбирай премахнали сме храносмилателния тракт, от там и цялата култура около храненето, аграрни дейности, логистика и отделянето. Няма клозети, ресторантьорски бизнес. Разрешена ни е още една крачка към първообраза на неизвестния създател. Животът ни е даден, напълно необяснимо, изпаднал от милиардите звезди с неизвестна цел. Любопитни сме и надничаме как да бръкнем в клетката до самото и ядро. Пипаме с щипци и се кокорим в стъкления окуляр, дивим се на тайните укрити от сетивата и ума ни. Колкото повече узнаваме, толкова по сложно става. Ще припомня, че ако увеличим произволно избрана клетка от тялото ни, докато бленуваме нобелова награда, забелязваме, че има ядро. Компютърът мигновено изчислява и с ужас разбираме, че разстоянието от ядрото до нейната обвивка, разбира се в мащаб, е: един километър. Ето какво не сме знаели от сътворението. Умирали са деца, бабички с лица на джуджето Йода с окървавени артритни пръсти са бърникали в родилките, фантазирали са богове, докато трансмисиите на живота са бушували в това невидимо пространство. РНК, като милиционер регулировчик, сочи с палката, тези липиди насам, вие ще изчакате. "Стой там, пача такава" - крещи и едвам удържа реда милиционерът. Облаци от частици летят, пощальони носят указания, смъртни присъди. Други странни медиатори сноват и пренасят своите повиквателни, изнасят отпадъци и отправят последни предупреждения. Господи, или драги създателю, какви чудеса си надиплил в това еднокилометрово пространство. Едва ли ще узнаем всички подробности. Нито как да удължим живота на клетките. Докато един ден внезапно се появява облак от черен мастилен разтвор - ваксина. Настъпва страшна олелия, загиват врагове и приятелски подразделения. Ще излезе, че се опитваме да бъдем новите богове на тази микроскопична цивилизация, ръгаме в неизвестното, без да сме сигурни, дали там няма божества и митове, морал и усет за смешното. Вече се гневим на създателя, предвидил плевене и унищожение на негодното с цел опазване на бъдещите поколения. По аналогия в клетъчния свят съществува йерархия, социология и интердисциплинарни науки, престъпници, мъдреци и тъй надолу, и навътре до безкрайност. Над нас е бездънният звезден купол обсипан с безброй галактики, планети и квази планети, под нас е невидима непрогледна бездна, на която не се вижда дъното. Абсолютното черно, от познатия триптих на Казимир Малевич. Разбираме, че има какво да губим. Няма абсолютни истини, което значи, че мирозданието също е под подозрение. Виждаме в криво огледало само светът към, който принадлежим. Ние също сме крачещи и въртеливи галактики. Годзили за микроорганизмите. Гъливери за бактериите. Млечен път за частици. Става ясно, че остаряването и смъртта не са събития, които имат значение, по-скоро временно състояние за ново прегрупиране в друг мащаб във световете на атомите. Те са вечни. Допускане. Където и да попаднем винаги скоростта и масата са съществен фактор, йерархиите, енергията и произтичащите от това доминанти. Времето е необяснима величина, кога е започнало да тече. Кога ще спре. Още от 1915 г. е ясно, че времето е относително и зависи, от гледната точка, къде е поставена триногата на оператора. Между другото, ако считате за важно, пи мезоните са по трайни от бозоните. На път съм да приема, нещо с тафтологичен привкус, именно, че вечността е вечна, а безкрайността няма, нито начало, нито край.
Каква стойност има това днес, когато над Созополските гробища изгрява нашата звезда, слънцето. На човек му е дадено да обича и да мрази. Да се размножава. Да сади и изкоренява. После губи тази привилегия. Цял живот учи уроци как да оцелява, накрая го изнасят мъртъв.
Днес изминахме над 12 000 крачки в наивен стремеж да отложим настъпването на човешката есен. Близо девет километра. Крачехме смълчани под слънцето със затоплени глави и рамена, взирахме се в кристално чистите води на морето. Ах, тези тъжни безмълвни разходки, неосъзнато сбогуване със света под слънцето, с играта на оранжева светлина по линията на възвишенията, която изгражда фактурата на предметите, тяхната триизмерност. Неповторимото лице на любимия човек. На какво се надяваме върху тази Земя пренаселена с клетници. От опустелия Марс научаваме, че тази планета е изпяла песента си. Плочата е свършила, абсолютна тишина в безнадеждно очакване на поредния междупланетен карамбол за ново срутване в сингулярността. За ново прераждане. Тор за нови светове. Изглежда са започнали да ни плевят. Пандемично.

Коментари