Лица
Христо Слави Рачев
Някой може ли задоволително да обясни защо българите са със смазани мечти и надежди. Изглеждат непоправимо увредени, тантурести, дебели или мършави - и мислите им грозни, говорът неразбираем. А лицата, лицата…Измамници изтеглят парите от дюшеците им с лекота и надеждността на банкомат. Със сюжети, да пукнеш от смях, същите като на социалистическата пропаганда. Какъв шанс може да имат тези хора, с такива лица и ум, вторачени в телевизионите екрани. От там акапелно и необезпокояван се разпява политическият боклук на българското общество. Гласове от сметището, боклуци трупани осемдесет години. Възможно ли е такъв народ да остане вменяем, да избере от боклука нещо, което ще свърши работа. В класните стаи изправя ръст свирепо поколение с мъртви очи, което смърка, открива и пронизва вените си с бързината на медицинска сестра пред пенсия. Опитва във восъчна зрялост безчувствен секс. По стените се мяркат надписи Че Гевара, млада госпожица довършва лозунг „Да спасим гората“. В същият миг болезнено усеща, че е обладана изотзад, всъщност изнасилена от един брадясал ръководител на движението. Поредният зелен демагог, който се е зачервил идеологически и от страст едновременно. Тези мили български момичета готови да се отдадат, без съпротива на всеки насилник. Да прегърнат инфантилната му кауза, да го следват в мъжествените роли, лошата хигиена, изневерите и споделят несретния му живот. Да загубят талиите си веднага след първата брачна нощ. Как става тъй, че съвременното общество натиква младите в безизходица, в роли, от които няма излизане. Затова ще напиша думата Свобода, на стъкло. Поставям го под микроскоп, търся фокуса /за това ме бива/ с останалото ще се справи и Патрашкова. Кристално ясно се вижда, че свободата е мимолетна абстракция и около нея гъмжи от хиляди джуджета, бактерии, вируси, въобще врагове. Вдигам поглед и оглеждам късогледо пейзажа, прехвърлям фокуса на безкрайност, и виждам кои пречат софийската община да започне работа, а парламента да спре работа Това са вечните тесни и широки социалисти, и техните московски надзиратели. Говорим за народ въртян десетилетия в окупационната цетрофуга, сетне пуснат да ходи по правата линия на демокрацията. Хе, хе, ами тръгва със ситна ръченична стъпка и идиотско изражение на лицето, духне ли в дрегера, вдига пет промила пред смаяния полицай, всъщност преоблечен селски глупак, изпаднал от скицника на Пабло Пикасо. И два пъти скъсан студент по медицина ще ви каже, че с такова вертиго държавата ще подтичва в периферията на Европа в ход алюр като обезглавена кокошка. Това ни се случва днес. В парламента и извън него. Така се въртеше Чарли Чаплин в неговите етюди на боксовия ринг. Цялата ни държава все още не може да уцели утъпкания път на демокрацията. Всички комунисти, ченгета, възрожденци, социалисти, патриоти, зеленолистни, изкуфели старци, леви университетски шамани, са се превърнали в отвратителни спирачи и убийци на свободния дух. Бленуват дружба със СССР, да онанират нощем под монумента в София, под полата на колхозничката, а шпагинът да плюе гилзи по главите им. Те, единствено са разбрали кое е история. Тъкмо те, които я насилваха и се гавриха с нея. Ще умрат на място, но няма да признаят, че тези монументи са символи, метафори, ако искате катахрези на българската катастрофа и провал. Кухи троянски коне. Исторически вторични суровини. Никакви паметници, барелефи, монументи и екскременти под тях не ги интересуват… като охраняват миналото се опитват да изличат вина и придобият нова актуалност. Това са съвършенно други хора, имат импланти и в двете полукълба на мозъка. С тази амнезия няма да повярват, че са живели напразно. Халюцинират, че са придобили нова сила. Поради фаталния пропуск да бъдат лустрирани, ето ги днес отново активирани. Когато ги питат, защо мразите Америка сумтят, фъфлят и ломотят каквото си спомнят от дрънканиците на левите лъжци. Няма братя мои с такива хора да тръгне файтонът български. Здраво е затънал в калта. Проблемът не е в кочияша, Андрешко или съдията. Теглителната сила е фъснала да печели. Емигрирала е в галоп, заедно с подскачащите подир нея юзди по посока на залязващото слънце. Както винаги на запад. Странно е, но точно пожълтелите документи са истинския разказ за потулената ни история. Анализаторите от ляво мечтаят да си изтрият аналното пространство с тези изобличителни документи, но не стават за тази цел. Имат поразяваща сила, но са креки и гъзобръкът е неизбежен. Не се чудете защо, такива лица, след автомобилна катастрофа, ако не са умрели, започват да се бият. Останалите викат, ха така. По страната дефилира лицева антропология, която в по-амбициозните навява мисли за паническо напускане, а в астеничните мисли за самоубийство. Днес пред коледните празници подтичвайки с моето кученце по опустелия плаж се опитвам да измисля някаква хитрина, как да снема вината от лицата на народа. Не е честно. Гнусна лъжа е да твърдиш, че народът е узрял за референдуми. Докато има над милион български лица готови да гласуват за тези, които фактически ги направиха бедни, има смисъл от биенето на камбаната до спукване. Тя се бие при война, пожар, земетръс и когато плъзнат грозните лица…при всеки опит за усмивка стават зловещи. Демокрацията непоносимо тежка.