Когато бащите ги няма…
Когато бащите ги няма, нищо не е както преди.
Когато мъжете в древен Рим са тръгвали на война, в семействата им също са започвали войни. Кръвосмешения и лудост са замествали бащите.
Когато бащите ги няма, те стават на някой друг бащи. Понякога стават дори бащи на нацията.
Таткото на моите деца често е приемен татко на чужди деца. Приютява ги в голямата си къща. В порасналото си сърце.
„Ти си беднячка, мамо. Ти си лузър.” Така казва дъщеря ми, когато се връща от къщата на своя татко.
Права е. Самотното майчинство е връщане на изходна позиция. Вече не съм проекция на любимите филми и книгите, които съм изчела. Не съм проекция на мечтите си. Днес съм жена от простолюдието, която крещи на децата си и те й крещят.
Жена, която никой не харесва, защото и тя не се харесва.
Пълно е с такива като мен.
Когато бащите не се харесват, намират някой друг да ги харесва.
„Най-добрият татко.” Така наричах преди години бащата на едно момиченце от детската градина. Той винаги водеше Софи за ръчичка и помагаше на другарчетата й да намерят изгубените си играчки. Срещнах го случайно онзи ден. „Какво прави Софи”, попитах. Не я бил виждал от 2 години. Развели се с майка й. Повече не ми разказа – бързаше за партийно събрание.
Беше намерил кой пак да го харесва.