unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

5931 Посещения

Неизбежното сближаване на Турция с Русия и българските безпокойства /кахъри/

Иво Беров

Низбежното сближаване на Турция с Русия и българските безпокойства /кахъри/

    Руската и турската /османската/ империи са две изненадващо сходни обществени образувания. Никак не е случайно това, че както в днешна Русия непрекъснато се говори за „руский мир” и неговата величавост така и в днешна Турция непрекъснато се говори за „османското наследство”. И неговата величавост. Разбира се.
Руският и турският /османският/ свят – тези два успоредни образувания са не само сходни, в много отношения те са огледални и почти еднакви. И еднакво отдалечени от Европа.
Те имат един и същ зачатък, тръгват от една и съща точка и вървят в една и съща посока. Един до друг.
Тази отправна точка са скитническите племена – татарите за Русия и селджуците за Турция. Това тяхно общо начало предопределя съвпаденията и успоредиците при двете или трите основни опори в общественото им устройство – стопанството, собствеността и управлението.
При скитническите племена няма частна собственост върху земята– то и няма как да има – днес си тук, утре те няма и когато след години пак се върнеш тук едва ли би могъл да разпознаеш мястото на което си бил за да го обявиш за твое - принадлежи ти това, което можеш да натовариш на каруцата си, да напъхаш в юртата си, твои са говедата, които мъкнеш след себе си, твои са робите, твоя е и плячката, но не и земята.
Земята е на Аллах, султанът само я разпределя между своите приближени според военните им заслуги и срещу задължението да служат в аскера, да се явяват със своята въоръжена дружина при всеки султански повик. Така се образува турската върхушка – спахиите и тимариотите. И ако някой велможа от тази върхушка не изпълни задълженията си, султанът може тутакси да отнеме всичките му привилегии. Ако изпълни задълженията си - също.
И при руските дворяни е така – техните богатства и привилегии зависят царя-бащица, той ги раздава срещу служба и може да ги отнема по свое усмотрение.
Съвсем друга е васалното устройство в средновековна Европа – там земята принадлежи на феодалите /велможите/, там графът си е граф, благородническата му титла се предава по наследство ат етернуум, а частната собственост, съобразно римското право, се разглежда като продължение на тялото, тя е част от личността.
Всичко това се отразява и върху начина на управление – в Европа това става чрез договорни отношения между кралете и васалите им /прочутият пример с Магна Харта, но има още доста подобни договори/, по-късно чрез договори между върхушката и гражданите, така се заражда и гражданското общество - основа на съвременните демокрации / заедно със спомена за Римската република и за Елинските демокрации /.
" Държавата, това съм аз" на класическия 17 век е изключение, а не правило. Освен това католическата европейска църква е независима от кралете, тя е наддържавно учреждение.
Нищо такова няма при руските царе, възприели табиетите на Златната орда, нищо такова няма и при султаните - и в турската и в руската империя няма договори, няма правни зависимости, няма граждани, законите са написани в Корана, произволът измества правото, царят и султанът са всесилни и всевластни, "държавата, това съм аз" е правило, а не изключение, църквата и патриархът са подчинени на императора, Шейх юл ислямът /върховният мюфтия/е подчинен на султана.
То и сега е така - руският патриарх Тихон се държи като прислужник на Путин, а турските молли обслужват Ердоган.
Що се отнася до простолюдието - то е напълно безправно, особено в Русия, където крепостните селяни са сведени дори не до робско, а до животинско състояние - купувани и продавани по-евтино от породистите кучета; султанът поне е оставял многоплеменната си рая /то означава данъкоплатци, не роби/ да живее според обичайното си право, стига да плаща данъци.
Тази първична, древна, племенна простота, наследена от чергарския начин на живот осигурява първоначалните военни успехи на русите и османците. / Военното превъзходство на чергаризма и причините за забележителните арабски завоевания през осми век е изключително добре обяснено от арабския философ Ибн Калдун /14 век/.
Военните успехи на Турция и Русия създават и поддържат и двете империи някъде до 17 - 18 и 19 век, когато и двете империи осъзнават, че са изостанали много назад в развитието си от Европа, преминала вече през Възраждането, Реформацията, Хуманизма, Класицизма и Просвещението, и навлизаща вече в индустриалните си времена..
Осъзнава го, обаче, една тънка прослойка от просветени люде, осъзнават го и някои владетели - реформатори, не и простолюдието. Трогателни, величави, кървави и в същото време смешни са усилията на редица турски султани / Селим Трети, Махмуд Втори, Абдул Меджид, Абдул Азис/, и руски императори/ Петър Първи, Екатерина Втора, Александър Втори/ и на няколко държавници /Столипин, Кемал Ататюрк/ да променят двете изостанали империи по Европейски образец.
Дали тези техни усилия успяват ?
Йок и ньет – то се вижда от дереджето на днешнаТурция и на днешна Русия.
А между другото се случва нещо неочаквано, трогателно, отрадно и вдъхновяващо – една малка, една никаква и непозната държавица, държавица за която Екатерина Втора дори не е знаела, че съществува, ами в своите завоевателни стремежи я приравнява към Гърция, една държавица, която оцелява някак при господството на двете империи, успява да се изскубне от хищническите им домогвания и да постигне онова, което те не успяват.
България – някога част от Османската и Съветската империи - член на Европейския Съюз и НАТО – това е си е направо майтап на Летописите, а може би и тяхно и справедливо възмездие, неочаквана и шеговита справедливост, при всички случаи основание за самочувствие и гордост, каквито – о, неизстъргани остатъци от робски наслоения - повечето българи не благоволяват изпитат.
То и без това големите българските успехи – и някогашното освободителното движение, и сегашната европейска принадлежност на България се дължат не на повечето българи, а на една тънка, просветена и събудена градска прослойка; широките простонародни маси в миналото покорно превиват главици - в най-добрия случай, в най-често срещания предават въстаниците / виж Захари Стоянов/, а пък в днешни времена страхливо търсят опора о бившите си господари – турците и руснаците/ виж политическите пререкания по новините/.
Еднаквото държавно и обществено устройство, еднаквото развитие и еднаквите цели на двете империи – Руската и Османската никак не изключват противопоставянето им – точно обратното – те предизвикват едно съперничество, което се изразява в поредица от войни /общо около 13 /.
При мъчителните, продължителни и неуспешни присламчвания на Турция и Русия към Европа предимство има ту Русия / до болшевишката революцията/, ту Турция /след нея/, но в края на краищата Турция печели необявеното състезание, то не би могло да бъде и иначе, след съветско-болшевишката разруха.
При Кемал Ататюрк сякаш това състезание е спечелено окончателно от Турция – тя поне става члена на НАТО и успява да създаде действаща пазарна икономика – две достижения, които подсилват мерака й за европейско членство.
При липса на действаща демокрация и спазване на човешките права обаче, този мерак си остава само мерак; предпутиновото сближение на Русия с Европа също се проваля, така че в края на краищата отново се стига до познатите „йок” и „ньет” – двете империи, неспособни да приемат начина на живот и ценностите на развития свят отново се оказват там, откъдето са тръгнали – при едноличната власт, наследена от някогашните татаро-царски и османо-султански отношения, при диктатурата и верския фанатизъм, с верски учреждения, които обслужват държавата и диктаторите.
Затова съюзът между двете отхвърлени от Европа и развития свят и толкова близки една до друга като държавно устройство, като верски образувания, като обществени отношения и като народни тежнения държави е неизбежен – на основата на антиевропеизма и антилиберализма – тоест на политики насочени срещу Европа, срещу Америка, срещу демокрацията и срещу светската държавност, като излизането на Турция от НАТО /доброволно, или пък с изпъждане/ е само въпрос на време.
Това вече е било в световните летописи. Отхвърлената от Европа Германия – като страна предизвикала и загубила Първата Световна и отхвърлената от Европа Русия – като страна завладяна от болшевизма, сключват през 1923 година в италианското градче Рапала договор за двустранно сътрудничество при което германското военно производство /като познания и опит/ се премества в Русия, а руски влакове с жито пътуват за Германия дори в деня в който Вермахтът нахлува в руските земи.
Така ще бъде и сега – съюзът между двете отхвърлени или по-скоро отхвърлили Европа държави е неизбежен, а след него ще последва и неизбежният сблъсък между тях.

И какво, при тези обстоятелства, би трябвало да направи малката държавица, постигнала това, което двете страховити империи не успяват да постигнат. Отговорът изглежда съвсем ясен, простичък и разумен : да си опази границите и да си осигури неприкосновеност чрез НАТО, да се сближи още повече с Европа и да започне прилежно, усърдно и упорито с решаването на вътрешните си задачи - изкореняване на корупцията, установяване на справедлива съдебна система, привличане на вложения, стопански разтеж, повишаване жизненото равнище на хората - все простички и човешки неща, няма никаква нужда да се измислят някакви зорлемски и изкуствени национални доктрини .
При наличието на една чисто руска, на три – четири проруски и една протурска партия обаче, при управлението на една партия, която първо не е партия и второ – която въпреки наименованието си не знае точно към какво развитие се стреми, при слабостта и неспособността на истинските проевропейски партии да излъчат силен кандидат за президент, простичкият ясен и разумен наглед отговор ще бъде изместен от тарикатски и нелепи локуми за демилитаризация, от безсмислени общи приказки и вричания за мир и световно щастие онагледено с чайки, яхти, плажове, море и лебеди, от байганьвските гяволъци „ да сме добре хем с русите, хем с немците, тю, да ги порази господ, дано” и от всякакви пиарски дунанми, предназначени да прикрият присъщите на българския политически живот дребнавост, скудоумие, снишаване, присвиване и скатаване – отразяващ отколешните особености на едно осъдено вечно да оцелява и никога да не живее пълноценно природонаселение.

Още статии от този автор

Коментари