Нефт, газ и бунт
Кой дели печалбите от монополните цени
Преди време правителството ограничи вноса на горива. Но това не беше за да може Лукойл да стане монополист. Това беше за да се ограничи контрабандната търговия.
Контрабандната търговия не беше ограничена.
Но пък Лукойл стана монополист. И вдигна цените, разбира се.
А това че, началникът на Лукойл Валентин Златев е приятел на българския премиер си е чиста случайност. Това че двамата ходят заедно по разни кръчми също си е чиста случайност. Това че Борисов / както и бившият президент Първанов/ често преспиват в хотелите на Валентин Златев също е случайност.
Това, че единственият свидетел около далаверата със спирането на митническите проверки / в която бяха замесени и Борисов и Първанов/ получи сърдечен в един от хотелите на Валентин Златев е още по-голяма случайност.
Това че Бойко Борисов играе карти с Валентин Златев битова случайност, разбира се.
А виж това, че Бойко Борисов винаги побеждава в тия игри /според собствените му думи/ вече не е случайност. Това се дължи на всестранните му умения. Защото, както се знае, той е всестранно развита ренесансова личност. Разбира и от футбол, и от живопис, и от финанси, да не говорим за магистрали.
...
Има, разбира се и неща, които стоят над приятелството между Бойко Борисов и Валентин Златев /Е, неща които стоят над самия Бойко Борисов вече трудно ще се намерят/.
Би могло да се предполага, че тези неща са националните интереси, общото благо и добруването на българските гражданите. Все високопарни изрази зад които, при повече добра воля, могат да се провидят простички, ежедневни, битови неща.
Като разбиване на енергийния монопол, което би довело до по-евтин бензин и по-евтини стоки. И до истинска пазарна икономика.
Може би затова през есента на миналата година Бойко Борисов заплаши своя приятел Валентин Златев, че ще отнеме лиценза на Лукойл. Защото петролната рафинерия в Бургас била без задължителни измервателни уреди. И за да защити интересите на държавата, тоест.
Заплаха, която доведе общественото мнение до трогателно умиление. „Ето – нашият премиер поставя държавните интереси над прословутото си приятелството”.
Та умили се общественото мнение, повълнува се известно време, пошумоля, пошумоля и изчезна.
Изчезна и сякаш не забеляза, че „Лукойл Нефтохим Бургас” започна да си работи и без лиценз. И че срокът за поставяне на измервателни уреди бе удължен за неопределено време.
Време, което явно зависи от времето, което ще отнеме на приятелите да се споразумеят. Защото, както се знае, приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари. Петролът също. Дялкането на печалбите от монополните цени също. Е с пари.
А какво точно е било сиренето, какви са били уговорките и колко са били парите ще се разбере след време. Както се разбра при Шрьодер, който след падането си от власт влезе в борда на директорите на Газпром. След време ще се разбере как стоят нещата и при Бойко. Когато стане като Шрьодер. Бивш министър-председател.
Освен ако междувременно по някаква голяма, ама много голяма случайност България не се сдобие с друг главен прокурор, който ще се осмелил съвестно да си върши работата.
Само че у нас случайностите са от друг вид и друг род. И хич не се случват случайно.
...
А какво общо имат бунтовете с всичко това ли? Ами почти нищо. Защото и самите бунтове са почти никакви. Отишли триста души пред Народното събрание, повикали, повикали половин час и се разотишли.
...
Нищо чудно в някой от хотелите на Валентин Златев двамата приятели да са гледали така наречените бунтове по така наречените средства за масово осведомяване, да са си отпивали от уискито и да са рекли „ А ,наздраве. Ти раздаваш”.
