unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

676 Посещения

Оно си сака бъчви, не арки

Иво Беров

Оно си сака бъчви, не арки

 

Не знам как точно се нарича този вид мислене. Може би "мислене на второ равнище". Или символично, тоест знаково. Или образно. Или творческо.
Без него човек не би могъл да чете, например, защото буквите са само особени петънца и нищо повече. Но чрез знаковото, или образното мислене хората разбират, че тези петънца и драсканици означават звукове, че звуковете означават думи, че думите имат определени значения, които създават представи, чувства, вълнания, познание и нови мисли. Стига човек да е "функционално грамотен", тоест да разбира това, което чете.
Тези арки /дъги/ при площад Александър Невски са така подредени, че създават перспектива /пространственост, посока/. И тази посока е към най-големия български храм. А храмът е дом на Христос. Който е истината, пътят и светлината. Светлината, която, също като божията любов всъщност е в теб, когато я има. Затова надписът на първата дъга "Светлината в теб" си е съвсем на мястото. И цялото това устройство, което махнаха, беше добро и смислено. Преминавайки под дъгите, ти намиреш път към Храма, където е светлината, или Бога в теб. И понеже дъгите са съвременна направа, минаваш и през времето. Тръгваш от сегашното, стигаш до отколешното и когато пак се върнеш пак при сегашното разбираш, че тези времена са свързани чрез стойности / в случай християнските/. Такава беше образността на устройството, което махнаха. Не че е някоя велика творба, но беше смислена и освежаваше площада. Така се прави не от вчера и днес. Такава е и стъклената пирамида при Лувъра.
И не е чак толкова трудно човек да разбере тези неща, ако може да мисли, а и да чувства образно, на малко по-високо равнище. У нас, обаче, повечето хора не разбират. И дори се гордеят с невежеството си. Може би защото така се чувстват "по-народни" някак.
Това неразбиране го има и при изобразителносто изкуство. Не всички са в състояние да преценят, че при картините не е важна случката, тоест сюжета, нито пък приликата с действителността. Ако беше така, вместо да нарисуваш бик, можеш просто да го снимаш. Пикасо, обаче не рисува животното бик. Той рисува неговата мощ, неговата сила, неговия устрем и неговото своеобразно изящество. И доста хора се подиграваха с рисунките му, преди да разберат колко скъпо се продават.
Същото е и при импресионистите. Те не рисуват гледката, те рисуват впечатленията и вълненията, които гледките внушават чрез особеностите на светлината. Ван Гог рисува смайването си и възхищението си пред необятността и тайните на вселената и на земята, а не "път с кипариси и звезди", макар така да е нарекъл картината си.
Така е и при поезията. Истинската поезия не е римувана проза, или римувана случка, дори не е римувано чувство или вълнение /Не че римуването е нещо излишно, напротив, в него има много дълбок смисъл, но той е другаде/
Един пример : Щерка на висш милиционер от соца залюбва хулиган, но баща обаче не й позволява да ходи с него. След промените, обаче, хулиганът забогатява, а тя обеднява и започва да продава банички. И когато веднъж бившият хулиган минава покрай баничарницата, сърцето му трепва, той й дава огромен бакшиш и заминава за Париж.
Много трогателна случка, макар и малко пошличка. Съчинена от социалист, разбира се. И като я разкажеш в рими - Ваничка-баничка - раничка, Париж - бакшиш, пък и като я изкараш на песен, става още по-трогателна и вълнуваща, макари и все така пошличка /има наистина такава песен/.
Това, не е поезия, обаче. Това е римувана случка. Поезия е "Конче мое" на Борис Христов, там също има рими, но неговото стихотворение не може да бъде разказано, то дори не може да бъде изцяло разбрано, защото е тайнство, като всяка истинска поезия.
Между другото, много ви моля, български поети, стига с тая римувана тъга по изоставените села и по децата в чужбина, можете да я кичите с всякакви шеметни метафори и рими, чувството, обаче, макар и донякъде оправдано / само донякъде/ е доста първично и вече съвсем изтъркано.
Същото е и с онези книги и филми, които се четат, или гледат на един дъх, защото искаш да разбереш какво ще стане. Тях човек ги захвърля веднага след като ги види и прочете, просто защото вече е разбрал какво ще стане. Настолни и стойностни са ония книги, които човек чете препрочита, макар в началото да са му били скучни.
Така е и при музиката. Хит, шлагер, вечнозелена песен, евъргрийн, чудесна мелодия, но след десет най-много слушания вече ти писва, става ти досадно и повече не искаш да я слушаш. Защото знаеш мелодията, а освен мелодия там няма нищо. Певицата Тейлър Суифт си е човек на годината, след най-много две години, обаче, всички ще я забряват.
Докато сонатите и симфониите на Бетовен /да не говорим за по-сложните творби/ се слушат и ще се слушат стотици и хиляди пъти, поколение след поколение. Защото там има музикална тема, развитие на темата, им съчетание на звуците, има преливане на чувствата, има всичко. И не е толкова важна мелодията. В песента "Откакто те заобичах" на Лед Цепелин въобще няма мелодия, но тя е толкова стойностна, колкото и сонатите на Бетовен. И там има развитие на чувството, има също и завладяващо, вълнуващо съчетание на глас, соло и бас китарата. А на барабините /знам, че е перкусия/ Джон Бонам не отмерва ритъма, той участва пълноценно в изпълнението.
И да, простолюдието и у нас, а и по света не схваща, не разбира, не възприема високото изкуство.
Но поне доскоро то е питало, стремяло се е да разбере. Някога, през средновековието, та чак докъм средата на миналия век, аристократите и по-охолните съсловия са търсели и потребявали развитото изкуство, дори само за да покажат класовото си превъзходството. Буржоазията, от своя страна, е подражавала на аристократите, а нисшите слоеве / обществено уязвимите, както се казва сега/ са подражавали на буржоазията. Да, по панаири и сборове простонародните певци са си пели своите песни, но истинското изкуства тръгва от трубадурите в замъците на аристократите, не от селските панаири и сборове.
Справедливо, или несправедливо, честно или нечестно, но така човечеството е вървяло напред, така се е градила цивилизацият. Защото, ако искате да знаете, "Апасионатата" на Бетовен е оправдание на хората пред Бог, че въобще съществуват.
Всъщност една истинска молитва може да прозвучи и така " Боже, прости ни греховате, отложи, моля те, Апокалипсина за още няколко ери, защото все пак измежду нас се появи Бетовен, създателят на " Апасионата". И тук може би е спасението, не в молитвите и коледните измишльотини, които в България се израждат до неспирни мухабети за това какво се плюска и смуче по празниците.
И какво се получи през новия век ? Наивници като мен предполагаха, че с премахването на съсловията и неравенствата вече всички, не само богатите, ще имат достъп до истинското изкуство, вследствие на което ще знастъпи едно всеобщо едва ли не, облагородяване /едва ли не, може би/ . Смях. Получи се обратното. Богатите и хората на по-охолните съсловия започнаха да се приобщават към простолюдски изпълнения. Вече се смятало дори за благоприлично, ако синовете и дъщерите на Путин, Байдън, Бил Гейтс и Елън Мъск, например, си падат по фънк и рап, вместо по-класика /така бащите им печелят повече избиратели и последователи/. Като утеха, или като положителен знак си остава все пак обстоятелството, че събраните в нещо като любителски кръжоци почитатели на голямото изкуство са хора от всички обществени слоеве.
В развитите страни тези направления /стига с тия треднове/ - висшето изкуства и това на простолюдието си съжителстват без да си пречат. Тия дето слушат фънк, поп, рап и каквото там е вървежно, признават голямото изкуство и не го охулват. Просто не го потребяват и толкоз.
Не е така в България, обаче. В България войнстващата посредственост с отблъскващите си и пошли изяви все повече се налага. Тук най-обичаният политик се цунка със сръбска турбо певачка, а най-прочутият шоумен, който краде песни от съседите /предимно от сърбите/ и представя за свои, става политик и се обявява, мале мила, за патриот. В България хора от уж висшето съсловие плащат по четири хиляди лева, за да слушат кръчмарски изпълнения. В същото време дори и най-надареният български поет не може за цял живот творчество да изкара толкова пари, колкото тия хора ще изхарчат за два часа кръчмарски кеф.
И не, нещата няма да се оправят, ако държавата даде пари за културата, напразно хленчат и се унижават из медиите нашенските културтрегери. /То, добре поне, че дори не осъзнават унижението си/ Колкото и пари да подхвърлят управниците за едно театрално представление, например, тия с парите пак ще си отидат при кръчмарския кеф. И не само те са така, такива са вкусовете на цялото ни простолюдие. Но не това е най-лошото, така е по целия свят.
Най- лошото е, че тия две направления - на пошлостта и на истинското изкуство някак много трудно съществуват съвместно. Нашенското простолюдие не само търси и потребява пошлостите на зачатъчната култура, то ги налага и на всички останали. Като може дори да се стигне дотам, че някой властваш генерал да обяви онези, които предпочитат Збигнев Прайснер пред лъженародните изпълнения, за катастрофирали безродници. Благодарско, ако не започне и да ги изселва.
Защо бе, хора. Защо не питате ? Защо унищожавате това, което не разбирате ? Ами питайте и за дървените талпи на Шишман, преди да хулите, дори и те имат смисъл.
Ама всъщност имате право. Улицата и площадите са си ваши. Премахнахте творчеството, което не разбирате и на негово място сложихте разбираемите бъчви. А след това може да сложите още по-разбираемите дюкяни за кебапчета, вино, ракия и всякакви шарении. Ще го бъде, са ира, няма как. Ле-з-аристократ а ла лантерн. И нека "Бяла роза ще закича"да кънти навсякъде, по всички улици и площади. Ваша е столицата, ваша е и държавата. За съжаление и моя, донякъде само, още не сте я "опраскали" изцяло, още не сте ми я отнели съвсем. Ама ще стане. Са ira. Les aristicrates a lanterne on les pendra. Оно кое си сака, оно си требе.

Още статии от този автор

Коментари