unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

6444 Посещения

Петьо Еленков - Графа и Тошовата Людмила

Иво Беров

  Петьо Еленков – Графа и Тошовата Людмила

 

 Някога си имах приятел – Петьо Еленков Графа. Той почина отдавна. Викаха му Графа, защото умееше да се държи като граф. Когато поиска.

Впрочем, той умееше да се държи като всичко. Когато поиска.

Много хора в София го познаваха. А и в цяла България.

Гледаше защото.
Гледаше на всичко по социалистическо време, когато много малко хора гледаха на каквото и да било, защото не се знаеше дали това отговаря на линията на партията и как линията на партията гледа на гледането.

В ония времена, най-много някоя махленска женица да погледне някому на кафе и това е всичко. Или някоя колежка от студентското общежитие да ти предскаже среща по вечерно време с колежка от студентското общежитие.

На Петьо Еленков – Графа, обаче, никак не му пукаше как гледа партията на гледането му.

Партията нищо не можеше да му направи.

И въобще вече никой нищо не можеше да му направи.

Вече му беше направено. Всичко. Или почти.

Петьо Еленков беше пълен инвалид.

Можеше да движи само главата и ръцете си.

Нищо друго.

Разправяше, че това му се случило, защото някакъв го бил прострелял през шията и куршумът заседнал в гръбначния му стълб. Показваше и дупката от куршума върху шията си. Приличаше на дупка от куршум върху шия.

Покрай тоя куршум се точеше и една вълнуваща история за любов, омраза, закани, кръв, вярност, изневери,  отмъщения и все такива едни неща, напомнящи за разни премеждия от граф Монте Кристо, Тримата мускетари, Любовникът на оная лейди, Чатърлей беше май, Наследникът от Калкута, Джак изкормвача, Прелъстена и изоставена, Кървавата свекърва /това сега си го измислих/ и други подобни.

Не придирях на Графа за подозрителната художественост на случката с куршума. Любовта, верността, изневерите и отмъщението са нещо много по-съдбоносно и проникновено от някоя тъпа казармено-караулна злополука. / На тия злополуки им викаха им Чепе – от руското чрезвичайно произшествие /.

За гледането, обаче му придирях.

-         Абе защо каквото и да ми предскажеш се случва точно обратното– питах го.

-         Ами защото си опак човек, пустиняк и ламер – обясняваше  надлежно Графа –и ако беше по-напреднал умствено, щеше да се сещаш какво ще ти се случи като тълкуваш гледането наопаки.

Изразите „пустиняк „ , ламер” /мъжкият на ламята/ си бяха наши, северозападни. И на двамата потеклото ни се точеше от причудливия Северозапад /Бялата Слатина/. С неговите северозападни своеобразия.

Своеобразия, които включват и пълното пренебрежение към всякакви видове началства. Северозападният човек не уважава никого и нищо, освен когато трябва лицемерно да му се подмаже. Дори и себе не уважава. „Да са Еба у глъвЪтъ и язе „ е често срещан израз по ония краища. Северозападният човек уважава само Господа Бога, но не и когато трябва да му отдаде някаква лепта, обаче. Майка ми разправяше, че някога, когато попа идвал да кАди по къщите и да иска това-онова,  старите се криели на тавана с децата си. / Що пък ще му давам па на тоа поп, бах го у попа/.

 А когато северозападният човек се възхити случайно от някого, то или пази възхищението си в тайна, или пък го изразява така, че въобще да не се познае, че е възхищение : / „Малее, тоа е голем колъл излезе ша зна,аш”/.

Затова пък само човек от оня край би възприел съдбата си така, както я възприемаше Петьо Еленков – Графа. Това, че беше пълен инвалид въобще не беше за него някакъв световен, личен, или човешки потрес, нито грижа. Нито някаква кой знае каква несправедливост от страна на живота, битието, съдбата, положението, късмета, или както там му викат. Че нали животът, битието, съдбата, положението, късмета, или както там им викат, точно затова и са направени, връ им го - да ти направят кофти и да те прецакат с някоя много гадна гадост.

И единственото, което можеш да направиш е да им го върнеш. „Ми като те боли зъб, боли го и ти” – утешаваше ме северозападният ми вуйчо когато бях дете.

Петьо Еленков – Графа, пък им го връщаше на всичките / живот, съдба, късмет и другите/, като въобще не изглеждаше смазан, окаян, нещастен и потиснат, както на живота, съдбата, битието, положението и останалите Омрази биха искали. Той беше най-веселият и жизнерадостен човек когото познавах.  И когото въобще познавам и съм познавал. Наистина най-веселият и жизнерадостен човек. Единствено с него съм се смял с часове. Ако този човек си е имал някакви съжаления, горести, мъки и подобни, пазил си ги и е за себе си.

Може би и затова ми беше приятел. Ако трябваше да го съжалявам нямаше да ми бъде. Никой не съжаляваше Петьо Еленков – Графа, освен майка му, но и тя повече от задължение сякаш, нежели истински.

 

 

Така че ние двамата, бидейки северозападни по произход, никак не бяхме склонни да уважаваме началствата, които ходеха при него да им гледа. Още повече, че имахме несъмнено доказателство за тяхната простотия и ,непригодност –  идваха при него да им гледа.

-         Хората са еднакви – обясняваше Петьо Еленков- Графа тайните на занаята си. Всички искат едно и също. Да са здрави, да са щастливи, да имат пари, да бъдат уважавани и обичани. И тъщата им да се разболее.

-         Добре де, и ти все едно и също ли им предсказваш ?

-         Разбира се. Ама на всеки човек с различни думи. Всеки отделен човек си има по някоя особеност. А пък аз много съм изживял, много съм ходил по болници, всякакви хора съм слушал, всякакви случки съм чувал, много неща са ми споделяли и веднага разбирам кой на какъв зор има и какво му се ще. Идва например да му гледам някое бабЕ. Щом идва бабЕ, значи нещо със здравето не е наред, или за децата се тревожи. Казвам й значи „ Със здравето…” и гледам дали ще трепне. Ако трепне, почвам да й говоря за здравето. Ако не трепне й казвам : „ Със здравето нещата засега са наред, чукай на дърво, ама децата…” и като трепне продължавам нататък. Ама по-обичам да гледам на булки и  девойчета.

-          Те пък от какъв зор идват ?

-          Ясно защо. Защото някой ги е изоставил, или защото им се ще да си намерят гадже, или мъж. На такива им разправям, че тоя дето ги е изоставил е голямо магаре и не ги заслужава. Или пък че ще се върне. И те се радват. Абе хората искат да се занимаваш с тях. Да им обръщаш внимание.

-         А за какво са ти тогава всичките тия астрологии. Там дето Венера била на една линия с Марс в пети Дом, а пък Юпитер се връткал в трети Дом и тинтири-минтири.

-         За художество. За изкуство. За красота. Един човек ми даде таблиците за звездите. Това гледането е много художествен и психически занаят, ти какво си мислиш. То си е повече от психотерапия. Трябва да вникваш, да разбираш, да внушаваш...То не е като да караш джибри.

-   А оная актриса какво иска ?

-    Решила е да заминава за Америка. Пита какво ще се случи.

-    Кажи й, че ще мие чинии и след две години ще стане старши мияч – възкликнах без да се замислям.

...

Ставаше въпрос за Ирен Кривошиева, която няколко път ходи при Петьо Еленков - Графа да й гледа. Пък аз злобничко предложих да й каже онова за чиниите поради една проста причина. Тя беше една от ония красиви, желани и недостижими жени, които витаеха из разни висши кръгове, които никога нямаше да бъдат мои.

Веднъж я заварих у Петьо, обаче,  и си промених отношението. Беше седнала свойски на пода с едни полуголи и полукръстосани крака и с едни красиви синьосинкави очи, така че започнах да  се чудя как хем да гледам очите й, хем да гледам и краката й без тя да разбере, че гледам краката й. Вече й бях простил простил злополучното обстоятелство, че никога нямаше да бъде моя /ма то пък не се знае/ и посъветвах  Петьо да й предскаже смайващи холивудски успехи.

-  Ти какво, мислиш, че не си отбирам от занаята ли – рече Петьо едва ли не обидено.- Казах й също, че накрая ще се разочарова от Америка и ще се върне. И тук вече ще прокопса и хептен ще се прочуе.

...

Нощем дълго разговаряхме по телефона и обсъждахме какво да предскаже на по-известните или на по-забележителните хора. При него ходеха доста такива.

Стефан Данаилов ходеше, например. Него не го обичах, не знам защо. Може би заради майор Деянов от „На всеки километър „, може би защото предчуствах, че ще стане министър на културата и ще пише сбогом със „З”

- Предскажи му, че ще го уволнят от театъра за непристойно поведение и ще го назначат за завеждаш театрална трупа в Самоводене – предлагах.

- Остави го бе, не е лош човекът – викаше Петьо – има много касетки с филми, ще ни дава да гледаме /Петьо тогава имаше рядката за онова време придобивка – касетъчно Видео на което гледахме разни вкарани тайно от Запада филми, предимно непристойни такива/.

- Добре де – примирявах се – предскажи му тогава, че ще се спрепне на сцената и жена му ще го изостави...

А за Димитър Стоянов предложих пикочополовата.

...

Имахме си такава шега. Когато гледаше на някой гадняр или Омраз, Петьо му предсказваше проблеми с пикочополовата система. Той така се изразяваше - „системно” – пикочополовата система, костната система, сърдечно-съдовата система, за по-научно и убедително.

А Димитър Стоянов вече забравих какъв точно беше, но беше важна клечка, може би министър, може би голям милиционерски началник, може би и двете, но при всички случаи беше гадняр и Омраз.

Не знам какво точно му е предсказвал Петьо, но когато сподели, че гледа и на Людмила Живкова направо се развиках :

-         „ Пикочополовата, пикочополовата!...”

-         Не може покочополовата – възрази неочаквано Петьо.

-         Защо да не може, нали е тошова щерка и Омраз ?

-         Омраз е, ама снася.

-         Ми като е гъска ще снася – рекох без все още да съм осъзнал напълно думите му.

-         Да, ама тя много снася.

И уточни, че снасяла двайсет лева на гледане. Много пари за тогава. Обикновено Петьо вземаше по три лева. На много нещастни и разтревожени женици – едни лев или нищо. На готини девойчета – нищо или един лев.

Разказа ми как я бил впечатлил от първия път. С виденията си след раняването и операциите. Когато бил на прага на смъртта и малко отвъд прага на смъртта. На мен, като на северозападен човек, за който се предполага, че не вярва в нищо, камо ли в разни дивотии, беше споделял, че се бил озовал в нещо като тунел, в края на тунела видял бяла светлина, а после се реял по тавана и гледал отгоре как го режат и въобще познатите и описани вече изживявания и изсмъртявания.

На други пък разправяше как бил в едни тъмни, сенчести места, но после се чуло нещо като раздиране на завеса, ама много силно се чуло раздирането, после се отворила се една цепнатина в мрачините, от цепнатината струйнала неземна светлина, а във светлината се появил Той, посочил Петьо с пръст и му рекъл…

Петьо не уточняваше кой точно е Той и каква точно му рекъл, защото то си било тяхна работа, нямало какво да им се бъркаме и не било дадено всекиму да знае.

А на Людмила освен мрачините, завесите и сиянията, Петьо заразправял и за различни небеса, които му се разтваряли едно след друго.

      -    И колко небеса се разтвориха ? – попитах.

-         Седем.

-         Малии. Ми защо седем, а не девет, например.

-         Девет са кръговете на ада, където ще се гърчи нещастната ти душа, а небесата са седем – обоснова се Петьо.

Отначало не му повярвах на приказките му за Людмила. Че идвала да й гледа де. Но ми показа разни книги с посвещение, които му донесла от Индия. И разни дълги индийски музики също. Които му донесла за унес и изпадане в състояния. Ама колчем ги пуснеше тия музики, ние вместо да изпаднем в състояния подхващахме двете прочути песни на Радж Капур от филмите „Бродягата” и „Господин 420”. Някога много ги въртяха тия филми из българския Северозапада. Пък и в целия източен свят – Индия, Китай и Сесесерето даже. А децата, като впечатлителни същества, ги наизустяваха. „ От кога съм се родил, се бродяга съм си бил. По баща съм софиянец, а по майка съм врачанец”. И досега си ги пея понякога.

Като се убедих, че Людмила Живковата наистина ходи при Петьо да й гледа, започнахме двамата да обмисляме какви точно чалъми да й приложим. Тоест той да й приложи. И тук ме осени една сполучлива хрумка. Рекох на Петьо да й каже, че тя е българският Гурджиев. /Бях прочел една книжица на Гурджиев, взета от френския център, тогава подобни книги не се издаваха/

„ Кой е тоя Гурджиев ? – попита Петьо”. Аз му обясних и той надлежно си записа. „ Само да не ме издъниш - допълни –  че ще ти урочасам пикочополовата .

-         Страхотно, страхотно – викаше Петьо при следващото обаждане. Много й хареса това за Гурджиев. Даде двайсет и пет лева.

-         Хм – изхъмках – и повече можеше да даде. Гурджиев е това, не на гащат петел кОзинята. / Не знам откъде ми дойде това сравнение, но ми се видя много нашенско и подходящо/. – Ще делкаме ли сега ?

-         Ще ти делкаме глъвЪтъ с манарче – закиска се Петьо /как па не, от врачанско да ти поделят пари/, но ме покани все пак на почерпка с ликьор /майка му го правеше/ и ми пусна непристоен филм /когато майка му излезе/.

После обсъдихме по-нататъшните подходи, чалъми, стратегии и тактики.

-         Този път трябва нещо още по-такова да й кажеш – викам.

-         Какво ?

-         Кажи й, че по заповед на Брежнев баща й ще бъде награден с доживотна почивка в Сибир.

-         А стига бе.

-         Добре, кажи й нещо индийско там. Или тибетско, с прераждания. Че е била в предишните си животи незаконна дъщеря на Далай Лама.

-         Тия работи не вървят вече. Тя си ги знае. Нещо друго трябва да е.

Мислихме около една седмица. И отново аз налучках верния подход.

-         Трябва да й кажеш, че е избрана от висши сили или нещо такова. Че има призвание. Провиденциално призвание. Ама не го сбъркаш с провинциално /смях/. Предначертание й кажи, че има. Ма такова духовно…извисено…

-         Мисия – досети се Петьо.

-         Точно така. Мисия.

-         И каква да бъде тази мисия ?

Поразсъждавахме малко около мисията. Трябваше да бъде нещо като духовно изцеление на болния свят.

-         Западният свят – зауточнява Петьо.

-         Да западният, ама малко и източният.

-         И възраждане на древните познания трябва да има. Разни там проникновения.

-         Кажи й че ще бъде предтеча на новата духовна ера Водолей.

Така направихме ние една мозъчен юруш / брейн сторм/, макар тогава да не знаехме, че тъкмо това правим и накрая Петьо обобщи :

-         Стига толкова, вече знам как да се оправя.

То беше празник. Нечувано. Невероятно. Много й харесало това с мисията. Дала му сто лева. Петьо не ги подели, разбира се. Ама празнувахме. Купил беше едно шише уиски. /хм, по-скоро някой клиент му го беше дал, нежели да го купи, ама нейсе/. И две касети с непристойни филми пусна. И една с Брус Лий/тогава само такива касети се намираха/

А като се чукнахме произнесе тост. Рече тържествено:

- Та,а жена е сбрЪкана по цЕлата глАва ша зн,Ааш. А наздраве !

Тъй рече Петьо Еленков - Графа.

Та тая „сбрЪкана по цЕлата глАва” жена била ръководител на българската култура.

Точно такова изказване /лекция, реферат/  чете дъщеря й на сбирката в Софийския Университет :  За майка ми като личност и като ръководител на българската култура.

  То няма как да се обясни на глезеното щерченце, отроче на комунистически диктатор, че културата не може да се ръководи. Не можеш да кажеш на Ана Ахматова и Йосиф Бродски кога да напишат стиховете си и какви да бъдат те. Можеш да даваш пари, но това е друго. И можеш да даваш пари на хора като Любомир Левчев и другарчетата му. Пари и постове да им даваш, а също да им уреждаш изложби и награди, та да хвалят тъпоумника Тодор Живков, партията му и  семето му. А също да прикриват престъпленията на да диктаторското семейство с приказки за звезди, ветрове и априлски дъждове. Защото докато „сбрЪканата по цЕлата глАва” Людмила уж отваряше България за света, копоите на диктаторското семейство убиваха всеки, които понечи да излезе от социалистическия зандан за да види света – има си за това и свидетели, и документи.

А по мистика са се увличали всякакви диктатори и диктаторчета. Людоедът Иди Амин Дада, президентът на Уганда, изял жена си, си е падал по Вуду магиите, например. Химлер, създателят на нацистките концлагери си е падал, също като Людмила, по тибетските предания и обичаи, например. Също като Людмила е  подпомагал археологията като наука и е утвърждавал националните ценности. Сталин си е падал по Гурджиев. И Хитлер си е падал по Гурджиев. Това не значи, че Амин Дада е отворил Уганда към света. Нито че Хитлер и Химлер са отворили нацистка Германия към света. Или пък Сталин е отворил Сесесерето си към света.

 И ако тия неща глезеното и недоучено диктаторско внуче няма как да ги проумее, то ректорите и деканите на Софийския Университет има как.

 Само че те пък друго не могат да проумеят.

Не могат да проумеят, че в един ден са поругали името на един университет, който за 130 години се прослави като убежище на разума и достойнството. И с освиркването на Фердинанд и с приноса за демократизиране на България след падането на комунизма.

 Просто тия двамата сегашни негови началници осраха едно име, пазено чисто повече от век и това си е.

Осраха – това е точната дума.

Ама пък в тия лигни и падения около диктаторските щерки имаше и нещо добро. Те ми припомниха за Петьо Еленков – Графа. Човек, който заслужава много повече уважение, почит и писане от оная, сбрЪканата по цЕлата глАва тошова Людмила.

Защото показа, че не могат ти отне съвсем всичко.

Дори да си пълен инвалид. Дори когато можеш само да мърдаш с ръцете си и да мислиш с главата си, остават ти все пак хумора и достойнството.

С възможността да накараш всемогъщата щерка на най-тъпия комунистически диктатор да си мисли, че е незаконна дъщеря на Далай Лама, духовна наследница на Гурджиев и предтеча на ерата Водолей. Бог да прости Петьо Еленков – Графа.

 

Иво Беров

mistici