Режисьорът Диана Добрева: Искам да направя един единствен филм

Пепа Витанова

Диана Добрева

„Случи се нещо прекрасно. През април ще представим „Калигула” на един от най-големите световни театрални фестивали, в Шидзуока, Япония. От цял свят са избрани само няколко представления и едно от тях е нашето”, казва в интервю за БТА Диана Добрева. Многократната носителка на театрални награди у нас и в чужбина ще представлява България на форум в Париж, посветен на празника на жената 8 март и организиран от Франция, в качеството й на председател на Съвета на ЕС. Всяка от 27-те държави членки на Съюза ще бъде представена от една дама, Диана Добрева ще бъде лицето на България.

Диана Добрева е режисьор на Народен театър „Иван Вазов“ от 2017 г. Завършила е френска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, магистратура по актьорско майсторство и специализация по театрална режисура в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, специализирала е и „История на изкуството” в Сорбоната. Има впечатляващи роли като актриса. През 2006 г. поставя първия си спектакъл „Медея“ (по авторски колаж от собствени текстове и текстове на Овидий, Еврипид, Борхес, Мюлер). За този спектакъл получава първата си награда „Аскеер“ за режисьорски дебют, както и Гран При на фестивала в Авиньон, Франция. Вторият спечелен „Аскеер“ е за „Къщата на гнева“ (за най-добро представление през 2015 г.). Има „Аскеер“ и за постановките „Вълци“ „Дебелянов и ангелите” и „Бащата”, както и награда „ИКАР” за спектакъла „Синът” . Сред най-известните й спектакли, поставяни у нас и в чужбина, са и „Казанова”, „Декамерон”, „Емигранти”, „Йерма”, „Саломе”, „Слугините”, „Калигула“, „Одисей”, „Народът на Вазов”, „Коприна” и др.

„Мнозина са ми казвали, че независимо колко емоционално разтърсващо и колко катарзисно е било за тях нашето представление, излизат от салоните озарени. Независимо през какви теми минаваме, се опитваме да изведем човека към светлината. И към надеждата. Припомняме му, че е Божие създание”, казва в интервюто за БТА Диана Добрева.

Според нея, един от най-големите проблеми сега е, че всички послания, които чуваме от рекламите по телевизии, радиа, социални медии, ни приканват да уседнем и да ни е лесно. „И човек започва да се отпуска, да избягва каквото и да е усилие. Иска да му е леко. Но така губи съпротивителните си сили, губи волята си, отвиква да взема решения, да прави избори. И когато трябва да се пребори с нещо, става беззащитен. Това се отразява и на изкуството: „Ела, ще те разсмеем, разсеем и забавляваме, няма нужда да се напрягаш...” До истинската лекота трябва да се достигне след труд и усилия. Тя не бива да се подарява. Ако е получена без усилие, лекотата е като при употребата на наркотици, тя е илюзорна.”

Следва цялото интервю:

Госпожо Добрева, моля Ви да разкажете за проектите си, свързани с театралните сцени в чужбина.

- На 1 март започвам репетиции във Вилнюс, Литва. Ще правя „Медея”, за втори път се връщам към „Медея”, с която започнах кариерата си като театрален режисьор през 2006 г. в „Сфумато”. Сега ще бъде нова постановка, по Жан Ануи. Премиерата е планирана за 21 май.

Междувременно ще прекъсна репетициите в Литва, защото се случи нещо прекрасно – през април отиваме на един от най-големите световни театрални фестивали, в Шидзуока, Япония, където ще представим „Калигула”. От цял свят са избрани само няколко представления и едно от тях е нашето. Това е огромно признание, радост и отговорност за нас. Всички в екипа сме много въодушевени. Буквално наново възстановяваме огромна част от спектакъла, тъй като някои от актьорите, които бяха студенти преди две години, впоследствие се разпръснаха.

След премиерата във Вилнюс веднага заминавам за Русия, където поставих „Домът на Бернарда Алба” в Пермския академичен „Театър-театър”. Ще поставим там и „Моби Дик” по Херман Мелвил, в нова трактовка на Александър Секулов. Този театър има една от най-модерните сцени на света откъм технически възможности, самата трупа е много добра, удоволствие е да се работи там.

Това е засега. През октомври отново започвам репетиции в Народния театър на една нова постановка. Внимаваме с обявяването на заглавието й засега, спектакълът ще е по-сложен в техническо отношение, с иновативни средства.

С какво нашата публика е по-различна от тази в чужбина?

- В Русия например, публиката е изключително емоционална и спонтанна, усещането е, че сякаш ще изригне в края на представленията. В България публиката е една идея по-сдържана и обрана.

И може би, защото сега сме толкова щастливи от предстоящото представяне пред международната публика на фестивала в Япония, ми се иска да призова българските театри в лицето на директорите и международните отдели в администрациите да полагат повече усилия, за да могат българските спектакли да достигат до международните сцени и фестивали. Сякаш не се полагат достатъчно усилия в тази посока. Затова бяхме толкова приятно изненадани, че международният отдел на Народния театър и Мариус Донкин са изпратили записи на наши постановки и така сме били отличени за фестивала в Япония.

В много от постановките Ви има акцент върху боледуващия човек. В „Народът на Вазов” виждаме поета и като хипохондрик, фокусиран в болното си гърло. В „Синът” се сблъскваме с разрушителната сила на депресията. В „Бащата” – със стихията на Алцхаймер. С различните прояви на лудостта - в „Медея”, „Калигула”, „Къщата на гнева”.

Има ли връзка между болестта на отделния човек и болестта на времето, в което живее?

- Разбира се, че болестите на времето определят и болестта на човека. Дори в съвсем буквален смисъл. Когато се появи една такава реална болест като сегашната пандемия, виждаме колко последствия дава това върху психиката на хората. Живеем в цивилизация, в която един от най-големите проблеми на човека е самотата. И в социалните мрежи всеки влачи самотата със себе си. Усядаме все повече по домовете си. Новите технологии ни затварят като в черупка.

В днешно време един от най-големите проблеми е, че всички послания, които чуваме от рекламите по телевизии, радиа, социални медии, ни приканват да уседнем и да ни е лесно. Което е много лошо. Колкото по-голям е комфортът, а усилията в ежедневието - по-малки, толкова по-инертни ставаме и толкова повече ни е трудно да се справим в живота, когато изникне проблем. Всички реклами са в посока: „Няма нужда да правите никакви усилия, само си стойте на дивана, купете си един колан, който ви масажира и ще отслабнете; не е нужно да ходите никъде, с един клик на мишката всичко ще ви бъде доставено у дома; за да ви е топло, само натиснете това копче на дистанционното, няма нужда да цепите и пренасяте дърва. Гледайте си телевизия – да не би да изпуснете нещо, ние ще се погрижим за всичко останало”.

И човек започва да се отпуска, да избягва каквото и да е усилие. Иска да му е леко. Но така губи съпротивителните си сили, губи волята си, отвиква да взема решения, да прави избори. И когато трябва да се пребори с нещо, става беззащитен. Това се отразява и на изкуството: „Ела, ще те разсмеем, разсеем и забавляваме, няма нужда да се напрягаш...” До истинската лекота трябва да се достигне след труд и усилия. Тя не бива да се подарява. Ако е получена без усилие, лекотата е като при употребата на наркотици, тя е илюзорна.

При този стремеж към непосилната лекота на битието какво е мястото на театъра, който Вие правите? Той не е лесно смилаем, не е в унисон с агресивната жизнерадостност, която се налагаше като модел на поведение, поне до появата на пандемията.

- Много съм щастлива, че салоните, в които се играят спектаклите, които правим, са винаги пълни и няма с месеци билети за представленията. Явно хората започват да търсят такива острови и в театъра - където наистина се случва нещо истинско и където могат да се обърнат към по-важните неща.

Мнозина са ми казвали, че независимо колко емоционално разтърсващо и колко катарзисно е било за тях нашето представление, излизат от салоните озарени. Независимо през какви теми минаваме, се опитваме да изведем човека към светлината. И към надеждата. Припомняме му, че е Божие създание.

Запазена марка на постановките Ви са сцените, наподобяващи живописни платна. Цветовете и визията са като отделно действащо лице. Всяка постановка има своя палитра. Рисувате ли?

- Това е от баща ми (Стойно Добрев, бел.а). Той беше актьор, но и художник. Рисуваше много. Когато бях малка, нямахме къде да се храним. По масата ни имаше платна, бои и ние поставяхме чиниите все в някакви ъгли и краища на бюфетчета. С часове съм го наблюдавала как рисува, рисувах и аз. Когато започнах да се занимавам с режисура, престанах да рисувам, но пък използвам сцената за друг вид платна. Живи платна. От време на време и сега правя някои бързи рисунки.

Казахте, че в предстоящата постановка, която ще поставите на сцената на Народния театър, ще използвате възможностите на новите технологии. Как променят те театъра?

- Много е важно как ще ги използваш, как ги вкарваш в другата материя. Гледала съм постановки, в които никак не ми харесваше, че технологиите присъстват само илюстративно и даже дразнеха, защото някак си стояха мъртво. В „Одисей” с тези технологии рисувахме водата, в „Коприна” успяхме с тях сякаш самия въздух да го нарисуваме. Рисувахме върху самия въздух. Може би, защото и заглавието е такова, има една реплика в пиесата: „Какво е коприната? Като да държиш нищото”. И това се опитвахме да предадем – сякаш от нищото да излизат краски и фигури.

Това е смисълът на технологиите - да помогнат на актьора, да му открехнат нови възможности. Не да захлупват персонажа. Не да се използват само като нещо ефектно.

Прави ли ви се кино? Имате ли желание да бъдете режисьор и на големия екран?

- Много обичам киното, гледам много филми. И със сигурност скоро трябва да направя филм. Ще отнеме повече време. Няма да стане утре или вдругиден, но предстои. Да сме живи и здрави само. Проблемът е, че трябва да намеря време между театралните постановки, съзнателно да отделя една година. Важно е за мен да направя този филм. Трябва. Не мисля да ставам кинорежисьор. Само искам, трябва да направя един единствен филм. Този филм. Което прави всичко още по-отговорно.

Игрален ли ще бъде?

- Игрален.

Ще участвате ли като актриса?

- Мисля, може би, да не участвам.

Има ли момент, от който една създадена и вече поела по пътя си постановка почти няма нужда от своя режисьор, няма нужда от обгрижване?

- След десетото представление обикновено така става. Някои режисьори си отиват и веднага след премиерата. Аз в началото ходех почти на всяко представление на постановките си. Но сега станаха много представленията, има месеци с по 20 представления, на различни места, невъзможно е да бъда навсякъде. Винаги на първите десет представления ходя, после се доверявам и ги оставям да имат свой собствен живот. Но от време навреме се налага да се връщаш и да постягаш нещата.

Моите спектакли са построени така, че нямат много мегдан за импровизации. Формата им е много стриктна и не може лесно да бъде разрушена. Което ми направи впечатление сега – две години не бяхме играли „Одисей” - един много сложен спектакъл и за два дни го възстановихме, сякаш сме го играли вчера. Оказа се, че спектаклите ни имат здрава основа, която не може лесно да бъде разрушена. Това е хубаво, има представления, които понякога не можеш да си познаеш от импровизации. Но и в това има нещо симпатично. Била съм актриса и харесвам този стимул в актьора да бяга от режисьора и да създава собствени лудости – нещо, което понякога е симпатично, но понякога може и да е вредно.

Имате ли периоди, през които сте в плен на меланхолията?

- През последните седем години влизам от един спектакъл в друг. И ако имам подобно състояния, те са много кратки, защото нямам време за такива неща. Концентрирам се върху конкретни теми , конкретни съдби, отдавам се изцяло. Понякога, когато спираме да играем през лятото, за един месец примерно, и аз отивам на почивка, след 3-4 дни много силно пропадам. И си казвам: „Аз трябва да не спирам да работя. Аз трябва да работя денонощно. Не знам…Да…”

А има ли ден, след който нищо неправенето Ви се услажда?

- Може би това е денят след премиерата. Даже не един ден, а 2-3 дни ми се услажда, толкова горе-долу е времето до започването на работа по нова постановка. Дните преди премиерите са много натоварени и ти се иска да се отпуснеш. Но пък тогава се появява едно чувство за пустота, като родилна депресия след раждане. То си е раждане в някакъв смисъл - нещо си създал, то се е появило, спектакълът сякаш вече няма чак такава нужда от теб.

Казвали сте, че сте работохолик. В автобиографията си „Само да вметна” Уди Алън пише, че неговият работохолизъм е начинът му да избяга от бита, от реалността на живота, която би го убила. Вие бягате ли от нещо? Оправен човек ли сте в живота?

- Не съм оправен човек. Справям се, само благодарение на моя съпруг. Иначе нямаше да се справя. Съпругът ми е писател (Ангел Еленков, бел.а), работи от вкъщи, не обича много да излиза. Той се занимава с тези най-дребни неща от ежедневието, обича да готви. Но пък аз много обичам да чистя, така че аз поемам тази част от нещата. Напоследък станах по-организирана в бита. Бях доста хаотична преди. Както на сцената съм много организирана, така в живота съм хаотична, често не знам къде са очилата или ключовете ми. Когато съм чела, че хората от зодия Дева са много подредени, съм се чудела защо аз не съм, но явно с възрастта чертите на зодията започват да се проявяват и забелязвам, че от една година насам започвам да поддържам един по-голям ред. Но той ми е нужен, за да е самата ми глава по-подредена. Бягам от хаоса около мен, за да имам време за по-важните неща.