ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

Седем километра до рая

 

Може би защото селото е в края на пътя, може би по някакво друга причина, но лицата в кръчмата са унили и зли. Кръчмата е тягостна. Обширно, ъглесто, неугледно помещение, вероятно служило някога за събрания на местния партиен актив.
То не че лицата където и да било по българските села са особено приветливи. Не са особено. Никак даже. " Ние нямаме работа, нямаме нищо, а вие там из София и из градовете живот си живеете" сякаш казват лицата. Това без псувните. С тях посланието се удължава тройно или четворно.
А иначе всеки минал през тези селца би трябвало да е добре дошъл.
Щото може да купи къща, примерно. Или минерална вода. Или баничка. И въобще да остави някакви пари. И после да похвали селото пред близки и познати, та да дойдат и те.
Ако селото е хубаво. Ако хората са приветливи. Ако наоколо има някаква забележителност. Ако си заслужава да дойде човек до селото.
Заради това хората по селата би трябвало да са приветливи към гостите.
Така, както е в Гърция или Турция, например.
А не както в България и Румъния, например.
Защо хората Гърция и Турция се различават от тези в България и Румъния ?
Непроницаема историческа загадка.
Човек трябва да помисли поне 40 секунди и за се досети.
â€Â¦
Само че мисленето е особено занятие. Трудно е за непривикнали. Особено в жегата.
Външните влизат тук заради жегата. Да си купят една студена минерална вода. След това да си тръгнат и вече никога да не се върнат.
Защото кръчмата на село Алино, селото, където пътят свършва, е не само потискаща, но и зловеща.
И не само защото хората в кръчмата са и грозни, освен неприветливи. Те не са грозни. Обикновени хора са.
Само че се държат така, сякаш са грозни.
Има такова чудато на пръв поглед явление.
Разпространено е по нашенско.
Хората гледат, ходят, движат се и се държат така, сякаш са много по-грозни и нещастни, отколкото са.

По другите селски кръчми има телевизор и хората гледат. Обикновено Слави Тр. Гледат го и толкоз. Не вземат отношение, не се усмихват дори. Но се получава оживление някакво. Шумотевица все пак. Телевизионна макар.
Или пък се карат. Или споделят отново отдавна споделени неща и се получава оживление все пак някакво..
А в кръчмата на село Алино няма нито телевизор, нито Слави Тр.
И о, изненада, оказва, се има и по-отблъскващо нещо от неговите дрънканици. И това е тишината.
Тишината в кръчмата на село Алино.
Там хората не споделят. Не се карат. Там е тихо. Те просто мълчат и гледат. Гледат в нищото. Гледат в нищото с неприветливите си лица. Лицата на Гоя от Икапричос". Или "ядачите на картофи "от Ван Гог.
"Това е краят"-мисли си пътникът, отбил се тук. Краят на пътя. И на всичко.

А всъщност това са лица, които никак не се грозни, а са дори одухотворени, въздействащи и вълнуващи. Лица на светци.
На истински светци.

Само че за да ги види човек, трябва да измине около седем километра в жегата. На север от селото и навътре в Плана планина. И да стигне до женския манастир "Свети Спас". До бившия манастир, тоест. Защото сега от него е останала само черквата.
И там, в черквата, ще види чудото.

â€Â¦

Черквица до поточе. Хлад. Изцяло изписани стени.
...
Повечето български черкви са изписани през първата половина на 19-ти век. Шарени стенописи, трогателни несръчни и мили.
Черквата от някогашния манастир „ Свети Спас” при село Алино е зографисано два века преди това. И не изглеждат мили. Нито шарени. Отначало могат да се сторят някому несръчни, но при по-внимателно вглеждане се разбира, че са много сръчно нарисувани, дарже. Пестеливо. Умело. Точно. Въздействащо.
А не са шарени, защото съчетанието на цветовете е почти съвършено. Много добро, са най-различни оттенъци преливане на кафяво и кафяво. Много добро съчетание със зеленото, тъмнозеленото и синьото. За да изпъкне златото на светците. И лицата им.

И ето го чудото. Това са същите лица от кръчмата. Само че други. Умни. Проникновени. Питащи и изпитателни. Дори взискателни. Но въпреки това спокойни. Сякаш питат: „ Т вярваш ли в Бога ? Добър човек ли си ?

Какво пък толкова чудно има.
Нали на входа на черквата пише :
Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и аз ще ви успокой. /Матей 11, 28 /
Какво пък толкова чудни има. Хората разбрали за призива, вдигнали се от кръчмата и дошли.
Никакво чудо няма. Има седем километра в жегата. Един час път между ада и рая.
Едно не чак толкова голямо усилие.

Как ли се е получило ? Може би неукият зограф не е успял да заглади образите според правилата, та затова понякога уподобяват селските неугледни лица. Може би далеч от правила и надзорници е нарисувал лицата, които са били пред очите му –онези от селските мегдани.
Не се знае.
Някой някога е опитвал да възстановява /реставрира / стенописите. Вътре в черквата е поставено скеле за възстановители работи. Но тия работи са зарязани. Както и много други работи.

А черквата и стенописите могат да бъдат възстановени. До черквата може да се прокара хубав път. Би могло за черквата да се говори по медиите, да й се направи страница в Интернет, да има табели с отклонението към манастира.
София е съвсем близо, околностите на Алино са чудесни. Софиянци могат тук да си правят излетите, а не по омръзнали вече хижи на Витоша. Има и хубав язовир наблизо, там пък може да се завъди риба.
И въобще могат да се направят още много, много неща. Стига да има кой да ги смисли.

Кой ли отучи хората от мислене. От предприемчивост. От желание за творчество и работа. От готовност за вземане на решения и поемане на отговорност.
Трябва ли да дойде партийния секретар и да рече : „Айде всички на полето, да садите компир „. Или â€žЯ да оправите черквата, че ще идва Людмила Живкова.

Разстоянието между ада и рая е само седем километра път в жегата.