unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

693 Посещения

така наречените и протестите

Иво Беров

Така наречените и протестите

 

Те са такива. Така наречени. Всичките почти. И не само интелектуалците. И не само писателите.¦Всичките. Почти.
Някъде след 1990 година, по Луканово време отново се върнах да работя в Националното Радио като нещатен репортер/ бях го напуснал преди време, отвратен ясно от какво/.
Върнах се, защото, нали, вятърът на промените, комунизмът си отива, всеки да дава според силите и възможностите си. И се случи по онова време да отида на Ангел Кънчев пет, където беше Съюзът на Българските Писатели, за да почувствам как горепосочените така наречени възприемат новото време, как го осмислят и как се вписват в него.
Това, което чух, ме срути. Ме срази, порази, разглоби, разнищи, разпарчетоса и разгемби.
"€ž Голям хитрец, излезе нашият Тошо. Взе им парите и сега няма да ги върн刓 такова беше, общо взето, дълбокомъдрото им писателско и интелектуалско прозрение.
Нали Луканов тогава беше обявил мораториум върху плащанията, та затова €“ Тошо хитрец, как им прибрал парите на смотаните западни банки само. Такава прочее, беше представата на така наречените писатели и други разни всякакви за нашите и световни политически и стопански взаимовръзки. Представа по-нелепа, първична и детинска от тази на най- простите тираджии, пообиколили света, повидели това-онова и поосмислили кое - що.
Откъде ли идваше това смазващо невежество у хора за които би трябвало да се предполага, че имат за занаят мисловни и познавателни дейности ? Че те са им стихията. Нъцки обаче.
Явно не им е било това занаята. Нито познанието, нито мисленето им е било занаят, още по-малко пък стихия. Писането им е било. Да, бяха чели западняшки книги. Преводна литература повечето, нали малцина от тях поназнайваха чужбински езици и то на ниво днешна министърка на туризма. Онези книги, чийто превод беше снизходително позволен от Българската Комунистическа Партия - Жоржи Амаду, Маркес, магически реализъм, филмите на Фелини, това беше досегът им със Западната култура. Познаваха само онези творци, които по един или друг начин се противопоставяха на империализма и капитализма. И на империализма като последен стадий на капитализма. Оттук и несръчното подражателство. Като при филма "€žЛачените обувки на незнайния войн", например, станал емблема, позакен знак / сегашните му думат бренд/ на българското кино. Обувки чиято същност е точно това-несръчно и скучно подражание на Фелини. И то при най-просветените беше подражателството . останалите си оряха направо в литературния кър на социалистическия реализъм, следвайки ежеседмичните указания на списание „наръчник на агитатора“. Като върховата и върховната им проява на свободомислие бяха онези дълбинни иносказания /метафори/, от които няма излаз, сурнеш ли веднъж в тях. Няма излаз, защото не мож разбра срещу какво точно негодува даденият така наречен-срещу вселената, срещу себе си, или срещу чичката еснаф от втори вход, който си строи вила. След промените същият така наречен надлежно ще разясни, че негодувал бил срещу строя и дисидент даже бил, може би, едва ли не.
И да, на тях също им се поревна демокрация. Само дето, като не знаеха какво точно представлява, си въобразиха, че тя е едно такова нещо, което ще им позволи да размахат крилата на свободомислието си и да се разхвърчат като едни ми те пегаси по всичките творчески небосклони. И тя наистина им го позволи това. Ама тяхното махане на криле се оказа жалко кривене на закърнели удове. Бяха закърнели тия криле, ако въобще ги имало беше / не е словесна грешка/, а пък и нямаше как да проявят свободомислие без да имат мислене. Освен това в една идеологизирана държава, която се крепи на измишльотини, на всеки измисляч /не мислител/, се придава много повече значимост, отколкото на писателите в една демократична държава, където и най-добрите от тях, приживе поне, си остават част от средната класа и нищо повече.
От тук и разочарованието. Им. Тяхното. На така наречените. Не само писатали. Дето викаше един познат:" ако има нещо по-отблъскващо от фанатизиран комунист, то това е разочарованият интелектуалец"А по нашенско от такива разочаровани бъка просто. И от така наречени. Бъка.
Така и със селяните. Земеделците, кооператорите, текезесарите. Повечето си държаха на текезесетата, но имаше и доста, които си представяха, че демокрацията ще въздаде справедливост, като ги постави по-горе от разглезените гражданя от жълтите павета. Уви. Съвременното земеделие изискваше съвременни умения и познания, а не покорното следване простоватите указанията на клета някоя звеноводка: "€žче го садиш домато те тукЕ и тукЕ, иначе немаа ти платим триесетте стотинки трудоденя". След половин век израждане /дегенерация/ на две поколения българи, не можеш да обработваш земята на дедите си, можеш само да я дадеш на латифундисти.
Та и те разочаровани. Също. И работниците- бачкатори. И те. Защото си мечтаеха, че като дойде демокрацията разните чантаджии няма вече да тунеядстват на техен гръб.
Ами гражданята от жълтите павета ? Инженери, химици, строители, всякакви хора от техническите и природните науки ? И те се надяваха демокрацията да оцени заслугите им и да разкара на майната си паразитното комунистическо чиновничество.
И те разочаровани. Пък толкова ли бяха неосведомени, да не кажа другото, точното определение, та да не могат да се договедят, че с губещите им Соц предприятия е свършено. Ами толкова-излиза. Толкова бяха неосведомени, да не кажа другото, точното определение.
И най-вече, и преди всичко, като подавляващо мнозинство, като събирателен образ и отношение, всичко онези, които се надяваха да разгонят комунистите, за да се настанят на тяхно място и да правят същото, което правеха и те - да властват, да се облагодетелстват и обогатяват на чужда сметка. Така си я представяха те демокрацията, затова бяха антикомунисти/повечето от тях/, не за друго. Те, разбира се, също разочаровани / този път не всички, само повечето, тук се сбъднаха някои въжделения/
И при всичките тия простонародни и всенародни настроения, при всички тези диви и девичи представи за света, за промените и за демокрацията, въобще никак не е чудно, нито изненадващо, че сега сме най- изостаналата европейска държава. Нямаше как да е иначе. Има, обаче, нещо друго, което наистина е чудно и изненадващо, че въобще сме там. В Европа. Чудо, което се обяснява с неизбежния зор, който видяха така наречените, след като от мнозинството от тях, от боязън и малоумие пак си пожелаха един вид Соц - тоя на Виденов . И което чудо се обяснява с достойнството на един, двама или трима истински държавни мъже - Филип Димитров, донякъде Петър Стоянов/ заради поведението му по време на Косовската криза/ и преди всичко, и най-вече на Иван Костов. Те се пребориха за пазарна икономика, за демократични институции и за влизането ни в НАТО и Европа.
Но, както се изрази един агент-гнусиоз /вид одиоз/ те бяха случайници. Те, особено Филип Димитров и Иван Костов, със своето възпитание и култура не съответстваха на българщинията и нейните битово-земни адети. Онази българщиния, която се присламчваше към Европа не като към някаква осъзната и осмислена принадлежност, а поради първично едно съждение, мязащо доста на карго култа €“ ония са богати, щото имат демокрация, следователно, значи, като си направим една демокрация и ние ще забогатеем. Не защото споделяме ценности, а за да просим, затова искаха в Европа повечето хора, мнозинството. Който добре проси €“ той е големият държавник.
И никак случайно, а по една съвсем хегелианска необходимост възпитаният Филип Димитров беше обявен за педераст, защото е възпитан, а Иван Костов, който спаси България от пълен и окончателен провал, беше обявен за злодей, тъкмо защото спаси България от пълен и окончателен провал.
На България съотвестваха други видове хора. Един, който умее да проси и да раздава, макар и не своите пари. Който говори с простите като прост, с умните като прост, а после тайно споделя, че само се прави на прост.
И това беше. Дотук.

България, прекрасна страна с образовани и умни хора /макар и малцинство/, която след първоначалния тласък можеше и трябваше бързо да застигне средното европейски равнище, няколко години се търкаля по инерция, а после започна бавно и полека да се свлича по нанадолнището за да цопне накрая в онова кално блато в което сме сега. И надежда всяка тука оставете. Така било е и така ще бъде, добре поне че вече не управляват комунистите. Не управляват ли ? Я помислете малко. Малко само, да се презорите. Да оставим Руския поток под прикритието на Южан, Турски, или Балкански. Да оставим Белене. Във времена на стопанска криза да раздадеш милиони на раздутото и непроизводително чиновничество това не е ли пар екселанс, хасъл комунизъм. Или е нещо по лошо. А ?
И така колко години станаха вече, повече от десет със сигурност, смислените хора преглъщат, поглъщат, усмихват се горчиво, хилят се, примиряват се, приспособяват се, траят си и навремени разправят вицове като по Тошовско, докато безправието вилнее и народът блее, докато държавата се плацика в калта, дали се зора довърши, или се три нощи смесиха, няма значение, колкото - толкова, каквото - такова.
И точно тогава, в най-тъмните доби, без никакви признаци на зазоряване, точно като във времената преди да падне Тошо, чудото се случва.
Да, това е изтъркан израз, шаблон, езиков калъп, но отразява добре явлението.
Надеждата отново избуя. Възкръсна като по чуд нова, млада и жилава.
Надеждата, че България отново може да бъде държава развита, справедлива, достойна, държава на гражданите, а не на една властваща и нагла прослойка /ама те не били комунисти, нали, рийшли/ , държава на всички.
И тази надеждата възкръсна тъкмо благодарение на тези млади, образовани, смели, сърцати, и ще добавя €“ мили момчета и момичета - които негодуват. Истински негодуват, не купонясват и не се превземат.
И веднага след доброто чудо на младите-познатата, плесенясала, изтъркана злобна магия на всякакви видове старчоци / не по години старчоци, а по излинялост и умора/.
Леле, че като налетяха. На тумби, на рояци, на пасмини, на шайки, заедно и поотделно. Да я оплюват, да я опикават, да я ругаят и клеветят, да я заливат с изверженията си. Нея, надеждата. Може би последната. С извратена наслада, с подличък страх, прикрит зад възвишени уж съображения, с притомата от едно недополаскано самолюбие "аз не съм при тия щото съм много по-велик", с горчивината на примирените и с немощта на провалените, негли цяло едно поколение се обяви за провалено, заеха се да я мърсят. Нея, надеждата, може би последната
"Неграмотници, възпитани от чалгари тъпчат паважа на София€“злобно дудне един, така наречен десен. "Тия са като бесовете на Достоевск舓 дълбокоумничи друга една. Писателка така наречена. Трета пък, пак писателко уж се погнусила, щото негодуващите не били опрятни.
И бълбукат неспирно с всякакви доводи в опушения си ръждясал казан, като започнем от откровено тъпунгерските €“ тия са платени от Божков", мине се през геополитически недомислените и невежествените €“тия ще докарат на власт Радев, а той ще докара Русия€ž , та се стигне до "€žтия не знаят какво искат"
Не, милички провалени и разочаровани. Те знаят какво искат и го казват оглушително високо и ясно. Вие не знаехте какво искате и затова не получихте истинска демокрация, а само така наречена. И си я харесахте. Така наречената. Те, обаче, не я харесват така наречена. Искат я истинска. Тъкмо защото, за разлика от вас, знаят какво искат.
Ако някой ги оглави €“ защо му позволяват да яхне протеста, ако никой не ги оглави €“ защо не си излъчат водачи. Обориш един от техните доводи-тутакси измислят друг, още по-нелеп, обориш другия, връщат се към първия. Няма смисъл това занимание.
И накрая - слузестата разсъдъчност : а€žма кво щяло да стане, как щяло да стане, ма нямало ли било по-зле да стане, като в началото на Априлското въстание €“ €žИванчо, Марийке, прибирайте се, мама, че лошаво става", като при тънките сметки в оплют кръчмарски тефтер- кой ще влезе в парламента, с колко ще влезе и с кого би се сговорил за бъдещото управление.
Каквито и сметки да правите, те ще са криви. Защото ако протестът успее, партиите които влязат в бъдещото Народно събрание няма да са същите, дори да носят същите имена. Няма да посмеят да са същите. И България няма да е същата. Ще бъде по-добра и по-хубава. Ще бъде по-достойно място за живот.
Ако не успее ще си се плацикаме в познатата ни тиня. А вие ще изпитате радост. Но тя ще бъде кратка и така наречена, защото ще бъде злорадство, а не радост.
И всичката смрад, всичката помия, която изляхте върху тези младежи, ще се оттече при вас. И вие ще си живеете с нея. Със смрадта и помията. Вие, така наречените.
И нещо като послеслов €“ влагам чувства в писанието си, следователно то не е истинн ще възразят така наречените.
Защото е прието студеното, слузесто, обтекаемо слово да се приеме за истинно поради невнятни някакви съображения и доводи.
Аре.

Още статии от този автор

Коментари