unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

6416 Посещения

три тъпи филма и една тъпа действителност

Иво Беров

    Три тъпи филма и една тъпа действителност.

 

Върнах се една неделя от планински обиколки и за пръв път от месеци насам не седнах пред компютъра, ами се тръшнах пред телевизора, уморен защото. Засновах безцелно из разни предаванията и неочаквано /беше към 21 часа /  попаднах на цели три български филма /сериали/,  вкупом излъчвани.

 „ Брех изненада – викам си- няма вече да мрънкат несъкрушимите и неизтребими отломки на социалистическия  култур трегеризъм, че българското филмопроизводство замира, че никакво го няма и че за нищо не го бива”.

След около десет минути съзерцание на трите български филма обаче разбрах, че всъщност никаква изненада няма, поне що се отнася до художествените особености на филмите. И че точно сега му е времето отломките от социалистическото културтрегерство да ревнат, че българското кинопроизводство замира, че никакво го няма и че за нищо не го бива.  

Защото и трите филма бяха безспорно, безнадеждно, бъзвъзвратно, окончателно, непоправимо, а освен това странно, загадъчно и необяснимо тъпи.

Единият от филмите беше „Седем часа разлика”, другият „ Под прикритие”, а третият не запомних как се казва, защото приличаше на първите два не само по тъпота, но и по всичко останало, доколкото в тия филми би могло да остане нещо друго, освен нея. Тъпотата де.

Че един български филм може да бъде безспорно, безнадеждно, окончателно,  бъзвъзвратно и непоправимо тъп си е нещо съвсем очаквано от всички запознати с особеностите не само на българските филми в частност, но и с българщината като цяло.

Новото и неочакваното при тия филми беше друго. Освен окончателно, безвъзвратно и така нататък тъпи, те бяха и странно, загадъчно и необяснимо тъпи. Защото.

 При повечето тъпи филми човек може да рече : „ Тия филми са такива и такива, защото така и така, защото това и това. Тъпи са по едикаквиси причини” При тия три филма обаче не може.

 И думите им уж като думите на другите филми : „ Аз не мисля, че Петров е убил Евлампия „,  и разговорите им уж като разговори : „ Внимавай, пази се от Киро Кратуната, голяма гадняр е ” и сцените им като сцени /сменят се през колкото минути трябва/ и актьорите им като актьори /гледат проницателно, знаят си думите наизуст/ и актрисите им като актриси / отнасят го повечето, гледат проницателно, произнасят си думите наизуст /, е вярно, звукът не е както трябва, ама той винаги е така, това си е обичай при нашите филми, част от българщината си е, и действието иначе на филма като действие /развива се и непрекъснато се случват разни неща, макар да не се разбира какви точно и защо се случват/, пък филмът им ги тъп – тъп,  безобразно, окончателно и непоправимо.

Такива разсъждения се зареяха в изкушеното ми и от художества и замъглено от българщини съзнание, когато изведнъж се сетих защо всичко е уж както трябва, а пък филмите им ги такива, вече съвсем не уж.

Ами тъкмо защото всичко е уж както трябва. Уж.

Ами тъкмо защото думите им като думи, разговорите им като разговори, сцените като сцени, действието като действие, актьорите като актьори, а актрисите като актриси.

Като.

Те са като. Наподобяват. Не са истински. Нищо истинско няма в тях.

И това е особеност не само на филмите. Не само на изкуството. Това е отлика на цяло едно ново поколение / между двайсет и трийсет години условно речено/, втурнало се в общественото поприще и решило да успее. Да се утвърди. Да се докаже.

Поколението откъсни – залепи.

Или СкИни – лЕпни.

 Копи-пейст поколението. ГЕпи-лЕпи също би могло да се рече.

Поколението скИни – зАлепи.

Поколението гЕпи-лЕпи.

Всички искат да бъдат успешни. Всички искат да се докажат, да се утвърдят, да бъдат богати и известни. Да имат пари, влияние и власт. / Или повечето, ако не всички/.

 И в това няма нищо лошо. Така е било и ще така бъде, докато човечеството не се освести, а то, разбира се,  няма да се никога.

Разликата е в представата как се постига това нещо. Успеха де.

 И тази разлика не е само в поколенията. Тя е в начина по който битието се осъзнава и осмисля, тя е в наследеното от предците, тя е във възпитанието, в светоусещането, във времето /било някак, пък сега иначе/, в пространството /тук така, там иначе / и в нравствеността /това е добро, а онова лошо/.

Разликата е в културата на едно общество. В неговата цивилизованост.

Тук е успешен образованият, умният, този, който е вреден /мал/ да направи нещо полезно, този, който предложи търсени стоки на пазара, този който направи откритие, тук успешен е създателят, този койтотвори, там пък е успешен невежият нахалник, станал министър, защото е гъст с премиера, а пък богат е оня, която е направил някой удар, някоя далавера и към когото властникът е поел ангажимент да не бъде закачан.

Тоест обратното. Там е иначе, тук е така.

А пък ние, новите, ще бъде успешни, като изкопираме /скинем, отлепим, гепим, откраднем, свием, завлечем /, всичко успешно, та да го пробутаме като нашенско.

Един въпрос все пак към тия, успешните, дето „кинат и лепат”. Към поколението гЕпи-лЕпи.

Нали за да може някой да гепи и да лепи трябва да има какво да се гепне и какво да се лепне.

Скини-лепни, скини - лепни, ама нали някой трябва нещо да създаде, та да може друг да го скине, да го лепне, да го присвои, да го открадне и да го нагоди към себе си в най-добрия случай.

Всичките тия сцени, които са като успешните, всичките тия разговори и погледи, които са като успешните, а също поведението, действието, режисьорските чалъми, звуковите ефекти, операторски пинизи, всичкото е „като”, всичкото е копи-пейст, всичкото е гепено и слепено,.

/ То между другото и затова ако скинеш к,во да е от единия филм и го принадиш към другите филми нищо няма да се промени. Никой въобще няма и да забележи пришитото/.

Всичките тия представяния, трейлъри, отзиви, промоции, хвалби,  интервюта със „звезди”, всичките тия реклами също са направени като подражание на успешността. Пак са копи пейст.

Чудно нещо, обаче.

Не се получава успешно. „Не им ги” се получава успешното. Тъпо „имгие”. Тъпо им се получава.

Що ли така ?

Защо гепиш, кинеш, отлепяш и късаш пустата му успешност, защо старателно и добросъвестно я лепиш, пък не се получава успешно, а нашенско. Тъпо тоест.

Що така ?

Има едни отколешни работи. Тараляснически едни такива. Изтъркани. Дъвкани - недосдъвкани, плюти - недоизплюти. Едни такива недоизживени изживелици. Едни такива превъзмогнати невъзможности. Едни такива непознати, непризнати, неясни, мъгливи, чудати, странни и неразбираеми за поколението копи-пейст чудесии.

Чудесии със загадъчни, уж чути и уж разбрани, но означаващи неясно точно какво имена и понятия.

ПодаданЕ например. Или дарба. Умение. Майсторлък. Талант. Вдъхновение. Чувствителност. Порив. Можене. Озарение. Просветление.

Да се докоснеш до разковничето, същината и смисъла на този чуден,  странен, страшен, грозен, красив, увлекателен /не, не атрактивен/, на този никакъв, всякакъв и единствен свят, защото той те плаши, радва, натъжава, вълнува, възторгва и ужасява.

 В някоя случайна, изпаднала от проточеното към безкрая време дреболия да провидиш същината на битието, да схванеш потайните връзки на един поток от наглед необясними и несвързани една с друга случки , от един неволен, бликнал от мътното дъно на неосъзнатите пориви поглед да разгадаеш причинността на някое наглед налудно поведение, да схванеш, в лутаниците на нечие неспокойно съзнание наченките на доброто и злото, в нелепия сблъсък на необвързани същностни да проумееш козните на съдбата, в няколко неочаквани сходства да обхванеш подредбата на привидно неподредения и безвиден свят, да бъдеш по трогателно и неумело богоподобен, защото в началото земята беше бизвидна и пуста, да знаеше, че така започва Книгата, да се сетиш за коя книга иде реч

да съзреш вечността отразена

в случаен отрязък от време

и оковано мигновение

в крака изпаднал от стремето

и няма да продължавам, защото ще рекат, че съвсем съм се смахнал, макар малка да е вероятността някой от копи-пейст поколението да е прочел, камо ли пък проумял писаното по-горе, те такива работи не четат и не проумяват, когато и ако въобще четат.

Какво е това /написаното по-горе/ гЕпи-лепАчите на могат го вдена и проумя никогиж.

Тук те, скинИ залепАчите могат само произнесе некой ономатопей.

Уау. Койо ? Уот. Кво рече ?

Нищо бе, говоря си…

И не че някой иска от тях да бъдат особено надарени, нито пък се искат от тях някакви кой знае какви художества или шедьоври, искат се само сериали, дето да ги  гледат простодушните хорица и да си купуват нещата от рекламите им, ама и за сериали се иска барем искрица вдъхновение, барем трохичка можене, барем оттенък или сянка от дарба, усет някакъв барем, ако не друго, ама при нашите и това го няма.

Та що ли им се получава тъпо ?

То е като при карго-култа, като при товаро-почитанието, тоест.

Видяло в джунглата едно първобитното племе, че товарите с разни благини пристигат със самолети.

И племето изкоренило един участък в джунглата, утъпкало земята, дигнало диспечерски кули от клони, летище си направило тоест и зачакало да кацнат самолетите с разните му телевизори, хладилници, радиа и кока-коли.

Правило-недонаправило племето две магистрали, магистрали, дето още недоправени трябвало да се поправят и зачакало по тях да потекат инвестиции и да забучат камиони с потребителски стоки, а пък баш майсторът на магистралите да увеличи пенсиите и заплатите…

А пък при случая с филмите племето на товаро-почитанието се държи така, сякаш на летището верно са кацнали самолети с кока-кола, а по магистралите верно са забучали камиони с благини.

Писаници по вестниците, раздувки, хвалби, интервюта, жълтини, сякаш тия хора наистина са звезди, сякаш наистина са изиграли роля, а не са казали без запъване и без вдъхновение две-три прости изречения, а също награди и поздравления, сякаш наистина са творци, направили сполучлив сериал, и о – неочаквана кривка на  изопачената действителност – намират се гледачи, които сякаш наистина са гледали прилични, ако не друго, сериали, а не безобразна тъпня.

...

Няма нищо лошо във вълшебната действителност,  в незнайните юнаци, които обезглавяват ламята, в добрите дядовци, дето раздават подаръци, в снежанките и влюбените джуджета, в спящите красавици и в жабетата превърнати в принцове, стига тази вълшебна действителност да не трае повече от коледните празници, защото след това трябва да са ходи на училище и да се учи таблицата за умножение.

Защото в истинската, а не във вълшебната действителност големите филми са сръбски, а добрите сериали - турски, големите пенсии са в Германия, а малцината надарени български творци /Москов, Гърдев/ – също в Германия. И нобелисти има у съседите, не при нас.

  

 Понятията вече не са това, което се, а в повечето случаи точно обратното. Всяко нещо вече означава друго нещо, а не нещото, което би означавало, ако въобще означаваше каквото и да било. Съжителството се превръща в усилие, раздразнение и досада, битието в тъп виц, и животът в съществуване.

 Ако искаме да се отървем от тия зли просъници , трябва като начало да върнем истинския им смисъл на нещата и да ги наричаме с истинските им имена. Белким започнем да се разбираме и престанем да се питаме непрекъснато: „ква стана тя бе ” и „що така бе”.

И така :

Невежеството не е необремененост. То е невежество. Онова нещо там е отракана курва и мадам, а не журналистка. Таванът е  олющен, а не изпъстрена с перести облаци поднебесна вис. Този там е алчен чернокапец, а не служител на Храма. Народният любимец не велик водач, защото е народен любимец, а хитряга и простак, въпреки че е народен любимец. Министър не е културен, защото е министър на културата, а е простак, въпреки че е министър на културата. Кеворк Кеворкян е подъл доносник. Данъкът върху лихвите от депозитите е вид кражба.

Този филм е тъп. Много. Онзи също. И той много. И третият е тъп. Пак много.Тъпи са, дори и да не  може да се да се обясни защо са тъпи. / Пък то и няма нужда да се обяснява /

А вие там, дето шумолите и се хвалите по разни трейлъри, по разни вестници и радиа и телевизори с тъпите си филми, вие не сте нито творци, нито създатели. Вие сте печалбари. Вие сте гепачи и лепачи.

Някой просто ви е излъгал, че изкуството е купон, а не страдание. Или поне усилие, ако не страдание.

   

И тук всичко можеше да приключи, ако тия хора бяха само гепачи и лепачи. Само че те са и друго. Те са и лапачи. И затова няма как да не провисне изконно-българският, че и международен въпрос. Кой има даде на тия лапачи зелника, че така унесено рупат невинния иначе зеленчук ? Дали пазарната икономика ? Дали има напливът от зрители, заради който рекламодателите рекламодават, а зрителите пазаруват ли, пазаруват видяното в рекламите?...

Тц. Йок. Хич. Не от зрителския наплив идват парите.

Вярно, че затъпяването е всеобщо, всенародно дори, ама то все още не е стигнало дотам, че един обикновен, разумен, зрял и ваксиниран човек да хареса подобни тъпни. Изключваме ония простовати и ошашавени от рекламната шумотевица душици, които вярват, че щом едно нещо го дават по телевизора, то си го бива, щото иначе нямаше да го дават по телевизора.

Така че не за пазар, за пазарна икономика, за реклами и за гледаемост иде реч. Тия неща не са толкова важни. Важното е друго.

Важното е да си гъст с властта, та да ти отпусне пари, ако си в обществена медия. Важно е също една банка, на която премиерът е поверил държавните пари да ти плаща, та да хвалиш премиера. Оттук нататък кому ще повериш правенето на филми – дали на някой творец, или на някой махленски авер, дали на някой човек, който прави изскусттво, или на някое окумуш тарикатче с което си имате обща далаверка няма значение. И кому ще дадеш някоя роля – дали на истинска актриса, или на артистично курве, откликнало с охота на тестостеронните ти прищевки също няма значение. Като изборът е винаги махленското аверче и артистичното курве, разбира се.

А най-важно пак си остава да си вътре в далаверата и да се връткаш около властниците и олигарсите.

Филмовите зелки ги раздават не друг, а хора като на телевизионния чорбаджия, споходен от дълбокомудрото прозрение, че телевизията е също като плод-зеленчука –каквото се търси, това се предлага - зрителите ряпа да ядат /гледат/, защото ряпа им се рупа.

И няма никаква нужда да се уточнява кой дава зелника, кой яде зелките и кои са тиквите -  дали тия дето правят телевизията, или тия дето я гледат.

 

 Послепис : Научих, че и още един такъв филм имало – „Софиянци в повече”. Е тоя вече няма да го гледам. Ще ми дойде в повече.

Иво Беров