Филм или не
Галина Георгиева
16-ят София филм фест и 5 филма по личен избор
„Оттегляне“, режисьор Вацлав Хавел. Малцина познават Хавел като драматург. Оказа се толкова вълнуващ, колкото и като есеист-пубицист. Лентата е първият и за жалост последен негов опит в киното. Минути преди прожекцията срещнах преводача на едноименната пиеса на Хавел, по която е направен филма. Спрях го с въпроса „Как този филм е приет в Чехия?“. А лаконичният отговор бе: „Преди смъртта на Хавел всички го оплюха, след смъртта му всички го възхваляваха“. Тъжната ирония сякаш е централен персонаж и във филма. По време на активната си политическа кариера канцлерът Вилем Ригер се радва на почести, облаги и добро отношение, след оттеглянето му от политиката нищетата на обикновения му живот се стоварва като абсурдна комедия. Абсурдисткият хумор е голямата благодатна каца, от която черпи филма на Хавел. Връщане към наследството на Мрожек, Йонеско и Чехов. За съжаление лентата сякаш не беше добре приета от залата (въпреки нейната отбраност начело с бившия премиер Жельо Желев). Мнозина очакваха тежка реалистична политическа драма. За жалост на някои и радост на други получихме остър, свеж и абсурден хумор, с който българската публика, ежедневно захранвана със смешки в стила на Възрожденската комедия, почти няма опит.
„Поколение П“, режисьор Виктор Гинзбург. За този филм не може да се каже много, освен това, че се оказа една от най-добрите напоследък, пък и въобще правени някога, екранизиции по книга. Филмът не казва повече от това, което романът на Виктор Пелевин вече ни е казал, при това отдавна. И в това е голямото му достойнство. В това, че е направен много умело и сръчно, при все, че се опира върху един силно литературен и доста труден за визуализация текст. Тук присъстват и фантазиите на Вова вследствие от изядените гъби, и халюценогенната реклама на цигарите „Парламент“, и образа на Че Гевара, и мълчанието на Достоевски относно „руската национална идея“. Изненадата беше само около финото вплитане на актуалния политически контекст в Русия, свързан с протестите, изборите и облика на Путин.
„Това не е филм“, Джафар Панахи. Лентата на иранския режисьор Панахи бе отличена и с първа награда в документалния конкурс на фестивала. След участие в протестите през 2009, Панахи, придобил световна известност с филмите „Белият балон“, „Кръгът“ и „Засада“, е арестуван и върху му тегне странна присъда – в продължение на 20 години да не снима филми, да не дава интервюта и да не напуска Иран. Сиреч ограничават се всички канали, през които той може да отправя своята критика към режима в страната. Панахи обаче все пак говори, в този филм той представя условията, в които намира начини да прави филми – личният му телефон е неговата камера, персийският му килим е мястото, където се разиграва действието. „Това не е филм“ успява да се измъкне от Иран през една флашка, скрита в сладкиш и да достигне до Франция. През май миналата година имаше своята премиера в Кан, докато авторът му изтърпяваше своя домашен арест в Техеран.
„Момчето, което беше цар“, Андрей Паунов провокира размисли около това как може да се снима документално кино. Филмът опитва да изгради образ на бившия български премиер Симеон Сакскобургготски. Започва от детските му години, от времето, когато след скоротечната смърт на баща му, цар Фердинанд, той, на 6 години, се оказва цар. После идва 1944 и е принуден със семейството си да напусне България, после го виждаме в Испания като успешен бизнесмен, след това отново у нас вече като светски политик. Подходът, който режисьорът е избрал, е много нестандартен. Той рисува образа на главния си персонаж чрез върволица от интересни, странни „малки“ (в смисъла на никому неизвестни) хора. През погледа на една шивачка, която ушива костюм за царя; на едно японско семейство, което съчинява химн за завръщането му; на едно момиче, което татуира облика на Симеон върху гърба си.
„Град на мечтите“, Светослов Драганов. Ситуиран в Димитровград този филм разказва за залеза на града като град-мечта на социализма и възхода му като град-мечта на чалга индустрията. И бабите, които пеят за титаничния строеж на града и младите звезди на „Пайнер“ придобиват карикатурен образ, който наред с умилението, буди и гротесков смях.