he Wall
Христо Слави Рачев
Фейсбук стената, е едно от огледалата, в които се оглеждаме. По стената и колекцията от приятели ще ни познаете. Далечна прилика със “Стената на плача” в Израел. Пожеланията и възгледите, които стърчат от нея оставят сходни с дактисколопичните следи. Създаваме несъзнателно най-подробното си полицейско досие. Не е нужно да ни правят обиск, умният анализатор разбира всичко за нас. Както навсякъде в живите организми незаобиколимият алгоритъм решава как да изглеждаме. Как се обличаме и как се събличаме. Той композира личния ни живот. Прожектира еротичните ни трепети, пола и неговите девиации. Стената като стенвестник на нашата уникална същност, време и епоха. Личен електронен лексикон оставен, уж случайно, така че да бъде прочетен от всеки любопитен. Стената е едно от чудесата на века. Най-чудното. Напомня на училищната напукана дъска, с тебеширени формули, няколко английски глагола останали от миналия час, изписвани синхронно с подрусващия се задник на поредната даскалица. Tabula rasa, на която можем да напишем и изтрием всичко. Хубаво е, когато учителката е млада, с нежно лице, животрептящи гърди, чорапи без ръб и добър нрав. На нас, “връстниците на свободата” не ни беше дадено. Социализмът назначаваше само другарки страдащи от вирилизъм, иначе казано, рунтави, с едри прасци, груби и взискателни да запаметяваме глупостите, които щедро ръсеха.
Hey, teacher, leave them kids alone!
Малко за хигиената на съвременната ФБ стена. Добре е да поздравяваме и подаряваме искрени думи, само на хора, които наистина познаваме.
Съществуват спретнати и мърляви стени. Анемични и пищни. Добре балансирани, където написаното има дълбочина, смисъл и стил. Има какво да прочетеш. Но има стени, тип фотокартички, бездушни, изцъклени с присвоени чужди мисли, шервания и нито едно собствено мнение. Заприличали са на дувар, на селски подлез изрисуван с цинизми. Здравословно е да отминаваме известните негодници, сякаш не съществуват. Не влизай в спор с глупци. Спонтанните крамоли, които припламват издават душевна сухота, отсъствие на емоционална интелигентност. Честитките, жалейките не бива престояват дълго. Трябва да почистваме и дезинфекцираме стената си, както в кръчмата La Bodeguita del Medio, храмът на кубинското мохито.
Стена изпълнена с лични прозрения и опити да се приближим до някаква истина. Това е идеалната и недостижима стена – ще каже литературно изкушеният с щръкнал костелив пръст.
Трябва ли да благодарим акуратно за всеки лайк, пренасяйки учтивостта от реалния живот. Лично аз не го правя. Досадно е. Удължава престоя на стола, обездвижването. Това подсеща за възможен личностов дефект, някакъв въобразен българан галант. Между свръхлюбезните лесно ще открием фрустрираните интроверти, нелепи със своята, неуместна учтивост, парадираща възпитаност, зад която често се укрива мнителност, дребнавост, завист, понякога личностово разстройство. Обезателно глухост за парадоксалното, смешното; там се мяркат пуристи, граматически и стилови ротвайлери. И за бога, пълно е с лица, които се самопредставят. Ще кажете, ами тя, стената, е затова. Бедата е, че го правят, грубо, безтактно, така шофират, мляскат на масата, пререждат, насилват, хъркат, преяждат, че и комунисти стават. После се кръстят. Днес – социопатични и опростачени националисти. Екзалтирани клонинги на Мусолини и намусени, политически хиени. Това отблъсква.
Ако не ви забелязват, значи сте незабележим.
Някои дамски стени са превърнати в дендрариуми, зоокътове, цветарници, гланциран системен кич, всъщност в криво огледало, лупа, която уголемява недостатъци, пристрастия, отсъствие на култура. Стени, като запустяла гарова тоалетна от времето на социализма. Когато стените на ченгета, бивши и настоящи комунисти, деградирали до националсоциалисти израждани седалищно, обявили себе си за “възрожденци” ви заградят от всякъде – трябва да бягате… Може тялото да изостава назад, продължавайте да бягате, като Форест Гъмп, дори в насрещното движение, докато пресечете цяла България и резнете през храсталаците до някоя наистина качествена магистрала. Дори и да ви сменят валутата с Евро, пак бягайте, развийте висока скорст. Ще загреете от триенето с посредствеността. Сменете си профила, нахлузете перука. Опитайте нова самоличност. Друг климат, фъфлете на развален местен език. Станете дромофил, опитайте троичен секс, може би ще успеете да избягате от себе си. Чак тогава, а вече е минал цял един живот, ще откриете, че вашият неповторим алгоритъм се е настанил в преследвания образ; винаги е бил там, изпреварил ви е; отново диктува решенията, които взимате или не взимате. Нищо не сте променили, освен сценографията. Оставате си все същите, едни от многото. Очакваното помъдряване не идва, но вече се досещате, че не можете с резки, нито с Тай Чи движения, да се откъснете от сянката си. Опитвал съм. И кучето, и котката продължават експериментите, много обичам усърдието, с което се опитват да хванат опашката си. Веднага ги грабвам и прегръщам, толкова добре ме пародират. Ако решите да се завърнете, проверете дали наоколо не върлуват седалищно израждани. Тогава пред вас изплува стената. Може да преминавате през нея. Социолог, психиатър, изповедалня в едно. Не ви трябват живи хора, гости, които очевидно са се наговорили да обсъждат и изричат само глупости. Изпукайте пръсти, гризете нокти, но вече сте напълно свободен да изразите опасенията си за човешкия род, без прекъсване, пушлявене, да ви пикаят в тоалетните и ви обливат със здравни и житейски съвети. Един се беше изпикал в сауната ни, респектиран от странния и вид. Хората сме отчайващо различни и поразително еднакви в недостатъците. С това примирение ще трябва да преживеем сетните си дни. Разговорът за личната ни стена е бездънен, безтаванен, поднебесен и донякъде безсмислен. Както повечето човешки приумици.