unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

12059 Посещения

Защо България е тяхна

Иво Беров

Някъде около седемдесетата година преди Новата ера огромно количество римски роби стигат до подножието на Алпите. Те са на една крачка от свободата.
И нищо не им пречи да направят тази крачка. Римските легиони ги няма. Разгромени са.
А там някъде,  отвъд планината е страната на Спартак, който ги води, там са варварските им родини, там, сред горите, планините, полята и степите е свободата, където няма господари и където всеки ще прави какво си иска.
И затова.
И затова робската армия на Спартак тръгва обратно към Рим.
Досега никой историк не е обяснил защо. Историците май не са се и опитали да отговорят.

Добре, ще отидат там, при варварските си родини, при своите влажни и мокри землянки, където хората спят заедно със свинете, ще отидат при своите одимени юрти, където единственото забавление през дългите и мрачни зимни нощи са  приказки на бабите за караконджули и върколаци и сношаването с умирисани женски пред погледа на любопитни деца и намусени роднини, ще отидат там, където унизителното обслужване на римските господари е заменено с яко копане и с търчане след говеда и овце под дъжд, слънце и кал…
и като  поразмислили малко робите, като преценили нещата от всички страни, като се помотали един месец в полите на планината, взели че тръгнали на юг, към Рим, където ги чакали новите седем легиона на Касий.

Не че искат отново да бъдат роби.  Просто не знаят какво да правят със свободата си. Ще им се да бъдат като римляните – свободни, охолни, самоуверени, чисти, защото къпани, знаещи, можещи, разбиращи от строителство, от благоустройство, от писменост, от философия, от изкуство, от забавления,  от война и въобще – искат да бъдат владетели на света като римляните.
Само че не знаят как стават тия работи.


Робската душа има няколко особености.
Най-коварната, най-тегавата и неизследвана особеност на робската душа е неспособността й да взема решения. Да действа. Да прави.
Не е чак толкова сложно за разбиране.
Господарят взема решенията. Той прави. Или най-малкото заповядва какво, как и кога да бъде направено. Или да не бъде. Робът се подчинява и мрънка. След време дори забравя защо точно мрънка. Помни само, че е роб и че това не е хубаво. Но май не е и чак толкова лошо.
Защото е удобно някак човек да си кюти, да не прави нищо и друг да решава вместо него.
Защото всяко решение е свързано с мислене. И с опасности – ами ако решението е грешно ? С отговорност – няма с кого и с какво да се оправдаваш после.
За това е удобно да не мислиш и да не се безпокоиш за нищо.
Само че така се стига до израждане. Така хората потъват в сладникавото, калното, топло и в доста отношения уютно блато на робското съществуване.

По-добре да се вземат грешни решения, отколкото никакви. По-добре да се провалиш правейки нещо, отколкото да не правиш нищо.

Как е възможно такива неща като Бойко Борисов да бъдат на власт ? Причините са няколко. Но за две от тези причини много малко хора се досещат.
Бойко Борисов е първичен, прост, леко глуповат, ще се отнася до основни въпроси на мирозданието, дори тежко глуповат, що се отнася до тези въпроси, но той действа.
Той взема решения. Той прави. Той е принуден да мисли. Това не винаги му се отдава.
Но пък той е възприемчив . „Преди всичко възприемчив”, както определя своя прочут герой Алеко Константинов. Той се учи
И е в състояние да се поучи от грешките си.
И това е една от скритните причини това нещо – Бойко - да бъде на власт.
Другата причина е „кютането”. Скатаването. Принизяването. Сгушването.
Прекалено много умни, образовани, смислени и добри иначе хора се скатават. Сгушват се, принизяват се и „си кютат” в някое удобно ъгълче където си тече заплатицата. С извинението „ ами народът си е такъв, не може да се върви против народа „.
Подличко извиненийце… Защото никой не ги кара да вървят против народа, а против тези, които го лъжат. Без да спестяват истината. И на тях и на народа.

Остават горчивината, омерзението, примирението, потиснатият гняв и подмолният ропот. Това са чувства обясними, естествени и неизбежни. Но ако те не породят съответното действие, ще си останат чувства робски от които няма нито смисъл, нито полза. Чувства, които подозрително се родеят с недостойния и презрян „ресантиман” на Ницше. И тъпанарското палене на коли.
Докато расата на господарите си вилнее.
Защото в България има хора, които действат, вилнеят и властват.
Расата на господарите.

Те, разбира се, не са никаква раса. И не са били господари. Поне в началото. В началото са били каскетаджии, непрокопсаници, ратаи, неграмотници, некадърници, несретници, небъдници, крадци, зулумаджии, пограмаджии,  престъпници и в най-добрия случай отнесени мечтатели. После съветската армия ги прави господари на България, при условие, че България ще се подчинява на съветската армия, разбира се. И тя се подчинява. Дребните и махленските неща, обаче ги решават нашите си махленски тартори.
Решават ги зле. Решават ги така, както могат да ги решат каскетаджиите, непрокопсаниците, некадърниците,  зулумаджиите и престъпниците. Довеждат Българя до пълен икономически, политически, обществен и финансов крах.

А дали така наречените господари – тоест зулумаджиите, каскетаджиите, непрокопсаниците, некадърниците и престъпниците ще започнат да се червят от срам, да се гърчат в угризения и да се извиняват на съвкупния български народ, дали ще се оттеглят се от властта и ще отидат на село да гледат едър и дребен рогат добитък.
Пълни глупотевини, разбира се. Не става така. Човечеството другояче е устроено. Хеле пък онази негова част, която е минала през комунизма и социализма.
Разбира се, че комунистите ще си спасят парите като ги изнесат в чужбина, а после ги върнат и ще ги изперат.
Разбира се, че не само няма да се извинят и няма да се разкаят за погромите и зулумите си, но дори ще имат нахалството да хвалят своето управление.
Разбира се, че ще лъжат и ще мамят. Те са си такива.
Но са придобили нещо ново. Постигнали са едно качествено изменение.
Едно качествено изменение, което идва след количествени натрупвания, както уж казал Маркс, след като прочел Хегел./ Всъщност казал го е Енгелс/.
Те вече са привикнали да вземат решения. Да правят. Да действат. И докато умните се наумуват те ще действат. Ще нахлуят в демократичния свят. Ще се впият в него. Ще го обсебят. Ще си го присвоят.
И за това няма да са виновни само те. Ще си е виновна и демократичната общност.

Те, бившите, вече са други. Те вече не са бившите гащници. Не са вече парии презрени. Те вече са свикнали да бъдат господари. Те са просмукани с увереността, че България е тяхна. И че те ще я водят. С тояга или с морков, или с двете, с падане и ставане / най-вече с падане/, доброволно, или зорлем /най-вече зорлем/, с благо или с малко кютек /най-вече с много кютек / , нагоре или надолу /най-вече надолу/, но те ще я водят, защото те са й сайбията и тя, Българията, като дойна крава ще помучи, ще се подърпа, но накрая ще кандиса да ги следва, защото някой трябва да я дои, нали ?
Бившите гащници и сегашни господари излязоха прави. България ги последва.

Е, за кратко време, през 1977 се получи „ойде коньо у реката”. Тоест „ойде   кравата”. Онова, което те са си бяха присвоили като държава съвсем я закърши. Стигна се до петия икономически и финансов крах на България по под тяхно управление. / Първите три са през тошовите времена. За тях много малко хора знаят. Следват Лукановата зима и Виденовия провал/
И за пръв път през новата история на България  бившите и сегашни комунисти се уплашиха, че наистина „ изпущат влъсттъ”. / Нали никой не си въобразява, че царя и Бойко не са техни поставеници и наследници /. И за пръв път България можеше да не бъде тяхна.
Оттук и цялата черна пропаганда, цялата им омраза към Костов.

Всъщност това е единственото им  верую, цел, движеща сила и смисъл на съществува. Властта.
Всичко останало – защита на бедните, долу експлоатацията, единство, творчество, красота, равенство, братство, пролетарии от всички страни, сияйните върхове, електрификация плюс съветска власт, експлоатацията на човек от човека, капитализЪма, социализЪма – всичката тази словесна плява, всичкия този идеогемен фураж е само притурка. Украшение, придатък, призван да скрие основното. Да бъдат вечно на власт до и след окончателната победа на комунизма.
Затова основният сблъсък на българската промяна въобще никак не беше идеологически. Не беше за вида на общественото устройство. Че с комунизма е свършено към 1990 година беше ясно на всички. Въпросът беше кой ще управлява промяната. И кой ще управлява след нея.
Защото още тогава се видя, че другарите нямат нищо против капитализма, стига капиталистите да са те. Че нямат нищо против свободата на словото, стига словото да е тяхно. Че нямат нищо против правата на човека, стига хората да са те. Нищо против експлоатацията, стига да експлоатират те. Нищо против частната собственост, стига тя да е тяхна.

Това беше обяснимо и донякъде очаквано.
Но какво направиха другите. Какво правеше демократичната общност кагато бившите комунисти ще нахлуваха в демократичния свят и си ги присвояваха  ?

Ами не правеха нищо. Демократите чакаха промяната да постави всеки на мястото му и най-накрая да възтържествува справедливостта. Добрите чакаха да дойдат добрите без да разберат, че всъщност добрите са те и чакат самите себе си. И за да дойдат на тази среща трябва да тръгне поне.
И ако не тръгнат, ако се туткат, ако се колебаят, ако чакат без да правят нищо, то няма как да не дойдат другите. Ония дето не са от най-добрите. Или дето въобще не са.
Дори през 1997 година, когато властта за пръв път се дотъркаля до демократични партии и когато трябваше да се попълват празните квадратчета на държавните служби дойдоха съвсем не най-добрите. Дойдоха предприемчивите, алчните, нахъсените и користните. И малкото благини от приватизацията, които не отидоха при комунистите, при техните близки, роднини, наследници и авери пак не попаднаха при най-добрите. Дори не и при добрите.

Това са неща до голяма степен неизбежни. Но имаше и много възможности, които демократичната общност проспа. Прозяпа. Изпусна. Не съумя да използва. Полени се да свърши.
Единственото, което демократите успяха наистина да отнемат от бившите комунисти чрез реституционните закони бяха заграбените земи и имоти. И то не поради някакво мощно движение за връщане на земите и имотите, а заради почтеността и смелостта на хора като Филип Димитров.
И о, изненада, първи, които си потърсиха нотариални актове за земята бяха пак тия бивши комунисти, които в началото се бунтуваха срещу връщането на земята.
Първи, които се възползваха от възможността да си направят кооперативи  пак бяха те.
Предприятия, партии, банки, неправителствени организации, кооперативи, холдинги, издателства, радиа, телевизии, Ремедета, Оодета, вестници, сдружения, синдикати, приятелски кръгове, масонски ложи, какво ли не щеш, всичко без изключение първи си го направиха бившите комунисти.
Че и православната църква си остана тяхна, въпреки непохватните, смешни, може би неканонични, но иначе съвсем трогателни и човешки на пориви на Фори Светулката и миряните около него.
И за всичко това не може да бъде обвинявана само и все Държавна сигурност.
Защото от причина Държавна сигурност се превърна в оправдание.

Държавна сигурност си е държавна сигурност. Върши си работата. Тоест гадостите. Друго не може да се очаква от нея. И не бива да се очаква . Какво вършат обаче другите. Добрите де...
Ами пак нищо. Преди поне чакаха. Сега дори не чакат. Може би защото са отчаяни, разочаровани и обезсърчени. Може би и заради това. Но има и друго

То е свързано и с един от най-срамните, неудобните и скритни  пороци на демократичната общност.
И с едно неназовано предимство на бившите комунисти и техните наследници.
То е робската душевност.
Тя не се изразява чрез примирението с робията или пък чрез липсата на стремеж към свобода. Или пък чрез необясними постъпки като оная с римските роби, които стигат до Алпите, на една крачка от свободата,  само за да се върнат обратни при господарите си.
Робската душевност си проличава в закърнялата способност да се вземат решения след дългите времена на забрани. В неспособността за действие. В неверието, че ще нещата могат да станат и да се получат. В нежеланието сам свършиш нещо, а не да чакаш да го свършат другите.
Робската душевност си проличава и в чувството, че България е тяхна, на комунистите де, че винаги е била тяхна и че винаги те ще се разпореждат с нея. Че нищо не може да се промени и човек може само да си кюти и да чака чудо. / Между другото има точно такава песен на Ленар Коен – в очакване на чудото – a miracle to come /.
Като например чудото пак Костов да дойде на власт.

Добре де, те си раздават държавни награди. Раздават ги на хора незаслужили, користни, подли и порочни. Ами да си ги раздават.
Демократите биха могли да раздават свои награди. Да учредят свое дружество за оценка на граждански добродетели. И да наградят примерно поета Борис Христов, който отказа наградата на Гоце. Никой не може да им го забрани. Нали живеем в свободна и демократична страна. Нали затова „скачахме по площадите”. Или е било за друго ?
Добре, ченгетата си направиха техен си съюз на издателите. Ами имат право, имат възможност  - правят си. Демократите също могат да си направят свой съюз на издателите.
Ама нямали си били издателства. Ами да си направят издателства. Сега е демокрация – могат. Нали затова „скачаха по площадите”. Или е било за друго ?
Всичките кооперации по селата били на комунягите. Ами да си направят и демократите кооперации. Никой не би могъл да им попречи. Живеем в свободна страна. Нали затова – ясно какво.
Ченгетата направили музей в който хвалели социализма.
Ами демократите да направят изложба в която да покажат истината за социализма.
Меглена Кунева бил поредният опит на бившата Държавна Сигурност да привлече гражданите в лъжедемократична гражданска партия.
Ами, скъпи демократи, направете си ваша, истинска гражданска партия. Никой не може да ви забрани. Нали затова скачахте по площадите.

Вярно е, че всички прояви на демократичната общност ще бъдат пренебрегнати от медиите, които били завладяни от ченгетата, Бойко Борисов и олигархията.
Но какво направи демократичната общност за да има свои медии – свои вестници, списания и телевизии.
Ами през тия години демократите успяха да направят едно единствено нещо – молиха се  на Иван Костов да има направи една медия.
Само че Иван Костов не пощя.

Още докато Костов беше на власт при него са ходили няколко свестни журналисти с молба да им помогне да създадат телевизия за демократите. Костов отказал.
Между другото той не помогна нито на вестник „Демокрация”, нито на малките вестничета „Гласове”, „Анти” и „Седем”, които подкрепяха неговата партия и даваха на демократите възможност за изява.
Много пъти членове и привърженици на Демократи за Силна България са го молили да съдейства за създаването на демократични медии, но той отново е отказвал. / Онези медии, които възникнаха след неговата приватизация пак си попаднаха в ръцете на бившите комунисти/
Защо Костов не съдейства на демократичните медии си е негова работа. Може би защото предполага, че при демократични условия те сами трябва да си възникват. / Може би защото е лековерен наивник. /Малко хумор а лангле…/. Може би защото лично на него нови медии не му трябват. Лично той достатъчно често е канен и от сегашните.
Всичко това няма голямо значение.
Има значение това, че демократите, които се нуждаят от свои средства за масово осведомяване не са в състояние сами да си ги създадат. Сами да действат. Сами да си вършат работата.

А има начини това да се получи. Писано е вече по въпроса. / Виж тук/.
Ако десет, двайсет, сто или двеста хиляди души – приблизително толкова се броят демократите в България - на могат да създадат своя медия, това означава, че те не я заслужават. Не ги бива. Не стават.
Означава, че света, българският свят ще бъде представян и тълкуван  от бившите комунисти, а те само ще ги гледат, ще ги слушат, ще ги четат и ще се ядосват. А на кого ще се ядосват ?

Би трябвало да се ядосват преди всичко на себе си.
Защото тяхната предприемчивост е закърняла и защото вече не могат да се оправят сами.  Защото за две поколения робство вече окончателно са придобили робска душевност. Душевност на хора на които все някой друг им е виновен / КДС/, на които все някой друг трябва да свърши работата /Костов/, които чакат все някой друг да им каже истината /американския посланик / и на които им е удобно да живеят с онова нелицеприятно чувство, наречено от Ницше „ресантиман” – тоест смес от робска жлъч, злоба, неудовлетвореност, завист и яд.

Негодувате от това, че България е тяхна ли ?
Ами тяхна е, защото им я дадохте. И това не е свързано с изборите и политиката. Свързано е с примирението и робската нагласа.

И все пак не цялата България е тяхна. Останало е едно малко демократично островче.
Радан Кънев, един от малкото свестни политици в България съвсем уместно припомни по тоя повод думите с които Чърчил се зарича да брани  своята Англия. Като добави, че подобно на Чърчил и той е готов да брани своя демократичен остров винаги и навсякъде.
Много силни и точни слова. Трогателни даже.
Само че демократичната общност не заслужава едно малко островче. Заслужава си България. Цялата.
Друг е въпросът дали ще намери сили да се пребори за нея.

STUDENT_MITING_14XII__7jpg

1990-та година

 

Още статии от този автор

Коментари