unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

785 Посещения

Защото сме скучни

Интересни Времена

Защото сме скучни

 

29177100 1716976888361943 8252352520471445504 o
Христо Слави Рачев


Почти съм сигурен, че пишещите хора са открили, че думите са многоъгълни. Не пасват една с друга, ако се нахвърлят, ей така. Не образуват умствена прелест и смислова стойност. Нечетящият човек е излъчвател, рутер с два рога на вредни и скучни битовизми на банални и плиткоумни съждения. Такива облъчватели ще срещнете навсякъде по българските друмища, вашият блок е препълнен с тях, надничат от прозорците и тайно плюят в асансьора. Държат се и спорят, като малоумни. Всъщност те са точно такива. Преобладават и това внася успокоение. Това е нормата. Човекът е обезпечен с психологични защити и няма сетива да прецени невежеството си. Както моето куче настойчиво се опитва да проговори с опашка и многозначително скимтене, те не спират да говорят с уста.
Не познавам друг начин начин да развием нови усещания и представи за света, освен да напуснем старата си личност.
Тази евакуация става мъчително бавно. Ровенето в справочници, информационни банки, продължителен размисъл в самота, бавно, но сигурно съблича втълпените полуистини и откровени лъжи, запълва пропуски в познанието, убива агресивността. Постепенно настъпва, нека го наречем - симфонична екзалтация, тимпаните сипят кадифени, драматични удари, всички сетива настръхват, оркестърът на помъдряването свири тути, издухва натрупания умствен боклук, възбужда сетивността, за да пристигне ликуването. При такава екзалтация всеки нормален човек леко се смахва. Ако е премиер напомня на рошавия Борис Джонсън. Ако случайно е диригент разсича въздуха с палката, чертае във въздуха фигури на Лисажу. Идва миг, когато палката, излита тангенциално, тимпанистът, горе в дъното, успява ловко да я сграбчи, при това на фраза, продължава чевръсто да барабани и синкопира и възвестява тревога за приближаваща буря.
Всъщност човекът неусетно е станал диригент на себе си. Разбрал е нелепостта на жестикулирането.
Вече не му трябва палка да дирижира околните. Сам се възбужда и сам притихва, пътува през годините с новата си самоличност и възгледи за смисъла от живеенето и неговия непредотвратим край. Покачил се е на най-зловещия връх К2 от северната страна. Издигнал се е над плуващите в мъглата и плитчините на битието. Вместо да умре, като всички останали, той е открил как да премине от смъртта в сънищата и остане в плен на парадоксалните си сюжети. Надиграл е смъртта.
Такива хора умеят да разчитат най-древните йероглифи на живеенето, без тълмачи и титулувани историографи. Напомнят на вълнов процес. Не са лишени от тенденции, леки налудности и екзотични пориви. За тях Истанбулската конвенция е, по-скоро консеквенция, закъсняла последица, добра идея, адресирана към изостанали и фанатизирани общества.
Просветлените хора са комуникативни страдалци.
Най-честите тригери на неприязън и отчаяние от човешкия род са епохалните глупости на провинциалните полуинтелигенти. На политиците и грозните лица на балканския патриотизъм. На онези типове с гюлета вместо глави, въоръжени с български знамена, медийните субретки, журналистите с безличен говор и ясни агентурни имена. Тук разбира се са твърдите ядра на митингуващите, ресторантьорите, вашите съседи, всички до един, свръхкатегорични в своя антиамериканизъм, произход на вирусите и необяснимата им глухонямост за империята на злото.
Има още един, несъществен подвид - водоплаващи патриоти, потопени в пунш от заледена помия, анестезирани и фъфлещи от промилите алкохол и пълна дисфункция на тестикуларните си образувания.
Известно е, че самотата е за аристократите на духа. Единствено те пребивават в нея без скука. Останалите изпадат в депресия или мрат като мухи.
Ресторантите, кафаните и агора пространствата остават резервирано място за тълпите и любителите на гладиаторски борби и клади.
Хората на духа най-малко се безпокоят от явления, като Стивън Хокинг или по-земния вариант, Рафаел Надал с неговото подръпване на гащите, преди да забие ужасния си сервис, защото знаят, че свръхуменията винаги са за сметка на нещо друго. Обречените на книжен глад и лишени от интелектуална среда са убийствено скучни. Още по-често - зли. Фактологичен факт. Достатъчно е да произнесат една дума и глупостта им поражда тъга от живеенето. Но тъкмо те гласуват безмилостно бъдещето на всички. Поддържат диктаторите, те режисират, те лидират, те консумират. Последната надежда е да са дарени с добра душа. Да обичат животните, хората, да са гостоприемни с естествена неприязън към комунистическата плесен, която съсипа необратимо страната ни. Интелигенцията никога не е имала думата. Тя има по-висша мисия. Да подсказва без отговорности. Да твори ангажирано и гъделичка тирана и измисля вицове. Да се оригва дискретно около трапезата на нечетящите и скучни хора.
Р.S.
Трудно се формулира бедата, в която сме изпаднали. Скучни сме. Нито сме пишещи, нито четем системно висока литература. Написах горното в качеството си на либерално предизвикан, но с любопитство надничащ под полата на консервативната дама. С неизлечими червени ивици по гърба от нагайката и прободни рани от руския петоъгълен тотал. Някакъв хибриден, демократичен консерватор, запокитен в околностите на Созопол, където се оформят спонтанни сметища, малокултурен пласт за поколенията.
Ще попитам някой тръмпи фрустриран консерватор в цъфналата ръж, защо по дяволите жените да не могат да абортират. Нима не е ясно, че семейството все по-често се превръща в строг тъмничен затвор. Харесвам, когато портата на затвора хлопва зад гърба на страдалците и първата крачка под небесната дъга.
Защо хората да не откриват и се радват на своята уникална сексуалност. Кои идиоти изпаднали от Бръшляновата лига са решили да пишат на тънка хартия нова библия на политическата коректност. Вие вярвате ли на директиви. Как ще обладем любимите, без пъстрия букет от невинни перверзии, които щъкат в главите ни. Кой от половете ще вземе надмощие, кой ще просне жертвата по гръб. Аха, дискредитираният е отдолу. Значи ротация.
България заприлича на унило разотиващ се митинг.
Забелязвам себе си като един асинхронно крачещ Швейк в редиците на разбягващото се българско общество, който разбира, че не може и не бива да контролира нищо. Ляво - дясно маршируващи към небитието. Няма по-полезни хора за обществото от захвърлилите остарялата си личност. За което се подписвам.
Актуално. Към изборите, газ и десен волан. За скиорите, силен натиск върху външния ляв крак, за плавен десен завой. Все още правилно се движим от дясно, насрещния поток от ляво. За ватманите и всички, които се движат по утъпкан партиен път и нямат собствен възглед за нещата, е без значение.

Още статии от този автор

Коментари