unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

1105 Посещения

Habemus senatus - имаме парламент

Иво Беров

Habemus senatus - имаме парламент
/За голямото зло, малкото зло и Слави Трифонов/


Лично, ама съвсем лично. Ако има някой да гони карез на Слави Трифонов, това би трябвало да съм аз, Иво Беров. Като не изключвам вероятността да има и други като мен и то много.
Преди около десетилетие, дважди или трижди Трифонов си позволи да говори срещу мен в предаването си. Поради една много негова си причина - бях известен като седесар и костовист, а той тогава хулеше и клеветеше всичко що е синьо, като най-много злословеше срещу Иван Костов. Издума Трифонов разни хулителни думи срещу мен по телевизора си и аз нямаше как да отговоря, да се защитя - право на отговор в тоя случай, както и при много други случаи при него нямаше, вероятно защото клеветите и злословието му минаваха за смехории и ходужество, начи, рийшли.
И това, че ме охули по телевизора си не не беше за мен най-голямата гадост. Даже въобще не беше гадост - при нашенските общестевни табиети си е прието Слави си говори срещу когото си поще без никой да му търси право на отговор. Лошото дойде после. Настървени от хулите му, отявлени негови поклонници от Славиюген написаха на вратата на апартамента ни с влажна боя и едри букви"син боклук", без въобще да рабират какво точно правят /прости им, Боже/ и какво точно значи това " син боклук", но нали щом техният водач, идол, кумир, вдъхновител, пътеводна, шоу и чалга звезда ме е оплюл, значи съм син боклук, тук няма какво да се разсъждава. Което лично за мен, миналият през какви ли не житейски простотии човек беше по-скоро чудно, нежели гадно. Но майка ми, която беше на възраст жена дотам се уплаши / заплашителни надписи на вратата, това си е фашизъм от страна на Славиюгенда /, че имаше нужда и от лекарска помощ.
Нейсе, дотук за личните преживявания. Сега за онези, в които няма нищо лично.
Подминаваме това, че Слави Трифонов взе страната на Овъргаз при газовите преговори между България и Русия, хвалейки могъществото на тогавашния газов властелин Рем Вяхирев, който щял да дойде и да измете българското правителство. Младо е било тогава момчето, изкушило се е от разните житейски съблазни, взело е парите на руснаците, направило им е реклама, нищо чак толкова лошо, освен пълното пренебрежение на толкова често споменаваните от него "национални интереси".
Подминаваме връзките му с подземните тартори и участието му в недостойни светски пиршества по времената на недоимък - то там и Жельо Желев се мяркаше барабар с какви ли не още паркетно-светски пичлемета, пущове, пичове, журналя и светила.
Подминаваме злобните му хули и клевети срещу Костов и благите му биз бизе лакърдии с Ахмед Доган - такива бяха тогава простонародните настроения, такива са донякъде и сега.
Подминаваме всички тези лични огорчения и светски изпълнения, за да стигнем до същественото. Политиката.
При политиката му може да подминем подкрепата му, макара и непряка, за режима на Милошевич, когато по примера на сръбските националисти изтипоса на гърдите си мишена - демек стреляйте и по мен, гадни натовци, аз съм със сърбите. Изглежда като разбираемо пристрастие, но със сигурност може да се каже, че ако в ония времена Трифонов беше премиер на България, нямаше да влезем нито в Европа, нито в НАТО, нали заради тогавашната политика на Костов и Петър Стоянов спрямо етническата чистка в Косово, бяхме приети и в двете организации.
Съвсем невинна изглежда и защитата му на "българската история", която Петър Стоянов върнал на гърците/ всъщност не върна на гърците Паисиевата история, а я върна на манастира ни в Атон, откъдето едно историческо ченге я беше откраднало/. Невинна глупотевинка, която може да се оправдае с "младежко-зрелищните" му изцепки, които следваха познатите нашенски улично-махленски увлечения. Само че тези изяви недвусмислено показват, че не Слави Трифонов и неговата партия ще подобрят отношенията ни с Македония.
А за мажоритерните избори, за които настояваше / избори в услуга на олигархията/, за закона за референдумите, при който държавата ще се люшка според временните простолюдски заблуди, за партийната субсидия от един лев /при която народните представители ще търсят парите на богаташите, тоест на олигарсите/, за драстично намаляване броя на депутатите / пак удобство за олигаските, по-малко на брой по-лесно се подкупват/ вече достатъчно е говорено, ако има кой да слуша /, но и да има някой, това не е Трифонов/.
" И бива ли след всичко това да се осмелим плахо да се надявам, че той ще подхване една по-смислена и зряла политика, преценявайки досегашните си изяви по-скоро като зрелище, нежели като обществена дейност за която трябва да се носи отговорност /иначе косвена политическа отговорност за сегашното статукво, тоест положение той носи и косвени вини е понатрупал доста /
Отговорът /според мен/ е, че не само бива да се осмелим плахо да се надяваме, че той ще сътвори нещо положително за държавата, ако нему се падне да съставя коалиционно правителство, длъжни сме. Защото изборът е между едно голямо, едно средно и едно малко зло. И Слави не е голямото зло. Голямото зло-това е ударът нанесен върху българската демокрация. Нейното подкопаване, нейното разнищване, нейното подмолно разлагане и израждане.
Разнищване при което "парламентарната република" се превърна в в безсмислено звукосъчетание, а мнозинството народни представители се снишиха до премиерско обкръжание към което вождът се държи като към стока за бартерни сделки .
Разнищване при което изпълнителната власт и прокуратурата се обвързаха в необявен антиконституционен сговор и Главният прокурор се зае да разчиства пътя пред министър- председателя / нещо като политически кърлинг/, с първичното убеждение, че му прави услуга. / Всъщност само му създаде нови врагове/. Прокурор, който не рачи по никакъв начин да разследва съответните записи, който обяви Пеевски за недосегаем, същий Путин един, който отказа да разкрие Мата Хари, щото тя се оказа по-окумуш от кагебейските шпиони и още, и още...
Прокурорски действия / а и деяние/ след които които България вече не може да бъде определяна като държава.
Така че основоното, около което биха могли да се обединят новите /а защо не и част от старите/ парламентаристи, е да изпълнят със смисъл понятията демокрация, правова държава и справедливост. За това не е нужно да се прекрачват червени линии, трябва просто едно, да го наречем целево правителствоч да поиска подкрепа от всички народни представители. Дори от социалистите, дори от герберите, дори от депесарите, няма лошо в това, тук въобще не става дума за ляво и дясно, не случайно по време на сегашните парламентарни дрязги и думичка не стана за някакви леви разпределителни, или пък десни инвестиционни намерения, говореше се за справедливост, правова държава и борба с корупцията / то май по целия свят е вече така/. Прекрачваче на червени линии би имало при съвместно управление и раздаването на министерски постове, което вече наистина би било безпринципна коалиция.
А след първите заседания на новия парламент имаме едно добра новина, една лошо предчувствие и още нещо /много важно/. Добрата новина е, че политиката от разни тайни сараи и чертози се премеси там където й е мястото - в парламента. Лошото предчуствие е, че по нашенски един табиет, народните ни представители няма да преодолеят своите честолюбия и огорчения /както аз го правя/, за да съставят правителство, което да изпълни демокрацията ни със съдържание.

И не е сигурно, че всички тези хора в Народното събрание, които този път отговарят почти изцяло на обществените нагласи, виждания и прослойки , си дават сметка каква отговорност носят - защото ако не покажат, че са в състояние чрез общи действия да върнат смисъла на понятието "демокрация" в България, то едноличните по същество управления ще се установят тук за десетилетия напред. Което ще означава, че народът ни /мнозинството/ е недозряло и неспособно, също като руснаците, турците, белорусите, котдивоарците, нигерийците и други подобни, да живее в демокрация и се чувства по-добре в нейните извратени ипостаси. Което също ще означава, че нищо не може да се направи по въпроса- един народ е способен да надскочи себе си веднъж на петдесет или сто години, а за последните петдесет години нашият вече надскочи себе си един път, за толкова му стигнаха силите.

И накрая важното нещо. Хабемус сенатус. Имаме парламент. Засега.

Още статии от този автор

Коментари