unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

4624 Посещения

Бабаитското юначество и уродливите души

Иво Беров

Бабаитското юначество и уродливите души

 

Общество на сгушените хора.

На сгушените, мижавите, посредствените, уплашените, примирените и страхливите. Общество на сгушените хора, корпоративните кучки, калинките и колорадските бръмбари.

А само допреди 15-20 хората на това общество викаха, крякаха, шумоляха, вълнуваха се и се пънеха се да доказват, че са граждани, а не поданици и тълпа, че могат да жертват, ако не всичко, то някои поне от битовите си излишества в името на една обществена цел или на едно дело, което смятат за смислено и достойно.

Същите, които допреди 15-20 години негодуваха,  бунтуваха се и искаха оставката на вътрешния министър не, ами и на цялото правителство за това, че една изумяла майка е убила детето си, сега, когато изумели бащи избиват целите си семейства, а пък Националната служба за охрана гледа тъпо опитите – истински или мними за убийство на известен политик без да се намесва,  когато озверели партийни башибозуци пребиват пред очите й безпомощни човек, /пък бил той и покушител/, та същите тези някогашни граждани сега никак не се досещат дори да поискат оставката на вътрешния министър, нито на неговият началник, нито пък им въобще хрумва, че сегашните властници биха могли по някакъв да бъдат отговорни за цялата тази несигурност, тревожност, безсмислие и чувството за безизходица, които тласкат хората към безсмислени битови убийства и политически изстъпления.

Същите възбудени от благороден гняв репортерки, които някога бръмчаха на рояци около министрите на ОДС, за да ги питат кога ще си подават оставките, сега опипват мускулите на Бойко Борисов и се надпреварват да обслужват върховния му министър Цветан Цветанов, отговорен както за действията, тоест за бездействията Националната служба за сигурност, така и за пълната безнаказаност на битовите престъпления.

Същите чутовни водещи от националните уж медии, които някога се тресяха в благородно възмущение и от най-малката проява на несправедливост, сега кротко си кютат и при най-голямата.

...

Какво се случи, какво се е промени, кой се е промени, как се получи това ?

Разочарование, умора, примирение, отчаяние ?

Или пък страх ? Обикновен, човешки, битов, служебен, изконнобългарски.

Страх, който направи от същите тези граждани поданици. А от поданиците прави тълпа. Тълпа почитатели на безграмотен и все по-нагъл пожарникар.

Страх, а може би глупост.

Или пък и двете.

...

Страхът да се опълчиш срещу мнозинството. Страхът да не загубиш работaта си. Да не бъдеш отхвърлен. Да на те отстранят от далаверата. Да не ти спрат финансовите потоци, както казваше агент Савел, заместен наскоро от агент Павел. Да не те оклеветят и омаскарят обслужващите властта медии. Да не ти треснат душманите финансов одит. Да не ти прати властта данъчни и прокурори. Да не си навлечеш неприятности. И какво ли още не.

Стария, извечен, изконен, неизбежен, неизкореним сякаш и само донякъде оправдан български страх.

...

И не става дума за някакви особени прояви на юначество. Не става дума за това човек да вдига барикади, да развява байраци, на пушка с пушки бойлии срещу вековни душмани, да гори на площада като факла, или да запушва с гърдите си зеещи дупки.

Става дума за простичкото човешко достойнство.

Ако си млад дописник, стажант, репортер, или журналист в някой вестник, примерно, да кажеш на началника си : „ Не, няма да плюя срещу този човек, няма да си кривя душата”.

Ако си стар - пак да го кажеш.

Скитат се наоколо криви души. Криви и уродливи.

...

Все повече се откроява, между другото,  една разлика между младите и старите страхливци и мижитурковци. Старите мижитурковци, които изпълняваха поръчки всякакви, имаха и имат все още някакви си там остатъци от нещо като съвестчица. И тази съвестчица ги гризва навремени / отвреме навреме/. Правят те все пак разлика, обременени нравствено щото, между добро и зло.

По-младите си нямат такива обременености. Нямат си такива затруднения. Ако им кажеш :” Почвай да плюеш срещу еди кого си, и ще ти увеличим заплатата и ще те повишим в длъжност”, започват да плюят. Тутакси. За миг не се замислят дори. Няма при тях угризения и колебания. Дори не им и хрумва, че това, което правят може да е лошо. Те не правят разлика между тия две неща- доброто и лошото. И в това отношения са невинни. Като невкусилите от забранения плод. Само дето не е ясно дали невинността им е на ангели, или на плазмодии. Или си е съвсем ясно.

...

Да речем, някой намекне на Дудука от Оная телевизия, че да се мазни така на Борисов е гадно и даже извратено, а да се нахвърля така върху противниците му е грозно и отблъскващо. Дали би разбрал Дудука от Оная телевизия какво му думат ?

Не, разбира се.

Докато другият негов колега по мазачество – агент Димитър, той би разбрал. Той е хапнал от дървото на познанието. Изкушен е в тия понятия. Направил си е избора. И прикрива този избора с наглост. А наглостта си прикрива с още повече наглост.  

Така печели. Сгушените душици не смеят да се противопоставят на гадостите му. От погнуса и омерзение. Но и от страх.

...

Преди време прочутият и даровит български режисьор Теди Москов намекна нещо за Кеворкян / защото Кеворк Кеворкян е агентът на ДС за когото иде реч, не друг/. Като следствие прочутият български доносник сума ти време се гняви, плю, клевети и ля мръсотии върху режисьора . Хората и затова се сгушват. Ще спомене някой за гнусотиите на агента Димитър, пък той сума ти време ще те залива с тях. С гнусотиите си де. И обществото започна да се примирява. Агентите и доносниците плъзнаха навсякъде.

За да си стигне дотам, че агент Димитър да обяснява защо достойният агент Савел / Доган/, бил заместен от достойния агент Павел / Местан/

...

И още един пример на свиване, сгъване и прегъване. За смачкване. За гърч направо. Неочакван на пръв поглед, но закономерен. Някогашния син водач и председател на Радикалдемократическата партия Александър Йорданов, който громеше някога комунизма, комунистите и техните слуги отиде да се унижава пред комунистическия агент Димитър и да му се подмазва. Нарече го дори „скъпи Кеворкян”. И всичко това, за да се разчуе за вестничето на което станал главен редактор. Да си направи реклама демек.

...

Познатите робски навици. „Беше време турско, дойде време мижитурско” – казваше Радой Ралин.

Бил човекът сгушена мижитурка, подмазвал се на комунягите с писанията си, после се сменили времената, решил да се поразгъне, почнал да громи комунизма и комунистите, видял, обаче зор и пак се свил до размерите си на сгушена мижитурка.

Как да не са петимни хората за някакви, незначителни дори,  прояви на мъжество и достойнство.

Има и други примери. Същият агент Димитър беше поканил психоложката Мадлен Алгафари, за да оплюе Костов, защото бил ходил гол в сауна, тоест не съвсем гол, а само с една превръзка и бил казал нещо на някакъв генерал, който също бил в тая сауна и също имал една превръзка. Та замисълът на оная отврат – агент Димитър, Кеворк Кеворкян тоест, беше Мадлен Алгафари като психоложка да обясни, или да намекне поне, че Костов е някакъв вид сбърканяк.

Мадлен Алгафари обаче отказа. Отказа в ефир, на живо, да участва в тая разработка.

Толкова трябва. Това се иска. Не знамена, байраци и пищови.

Да откажеш да участваш в някоя мерзост.

Толкова ли е трудно ?

Излиза, че е толкова трудно.

Даже повече.

Затова хората в България са толкова петимни за една човешка, силна, смела, мъжествена, истинска постъпка. Ако може и юнашка, па ако ще да е противозаконна.

Сгушените хора мечтаят за юнаци, бабаити и закрилници – разбираемо е.

Само дето не ги мечтаят както трябва, търсят ги там, където ги няма и ги намират такива, каквито не са.

Нека не са чак бабаити и юнаци. Нека са обикновени, добри, почтени и достойни хора. Хора способни да вземат едно решение, да го отстояват, да поемат отговорност за него и да си теглят последствията.

Но по нашенско ако хората са добри, почтени и достойни няма да са обикновени, обаче. Ще бъдат герои, бабаити и юнаци.

Тежко на оная държава, която се нуждае от герои, бабаити и юнаци.

...

В сполучливите държави обикновените хора нямат необосновани духовни терзания и не се самооблащават с показни достойнства. Нямат нужда от чутовни водачи, очарователници и народници, искат просто Управниците им / не Оправниците/ да бъдат сравнително почтени и да знаят какво правят. В сполучливите държави хората си гледат работата, семействата и живота.

Оттук може би и съвсем погрешният извод, че ако си свит, сгушен, мижав и страхлив, ако си гледаш работата, ракията, бурканите и туршията, обществото ти е сполучливо и върви към добро.

 Без да се присетиш, че ония, сполучливите, никак не са сгушени когато някой накърни правата им или понятията им за добро и зло.

...

Той е за Белене, ама всъщност не е съвсем за Белене, а само дотолкова, доколкото не би бил против, ако беше сигурно, че е съвсем. Дори би могло да се каже, че е против, ако не беше донякъде за, но при условие, че това за не влиза в противоречие с възможността да е против, когато не е съвсем за.

Иначе той мисли за народа и прави магистрали.

Ама може ли човек да си спомни и да се досети за едно единствено решение, което този човек наистина твърдо е взел, за отговорност, която твърдо е поел, за нещо което е отстоявал  и за което е бил готов да си понесе последствията.

Дали за Белене, дали за тютюнопушенето, дали за приватизацията на ВМЗ Сопот, дали за здравната реформа, дали за каквато и да била реформа, дали за ски пистите, дали въобще за каквото и да било.

Къде се покрива, скатава и гуши тоя ми ти всенароден юнак при зор заман/в трудни мигове /? След атентата в Бургас, или след покушението срещу Доган къде беше ? Къде беше да каже две приказки, да успокои хората, да се разбере, че държавата си има министър-председател, а не измислен свръхчовек от телевизионен сериал ?

И като реши, че в края на краищата е против строежа на АЕЦ Белене, защо не се показа два дни преди гласуването за да убеди хората в решението си и да ги прикани да гласуват с „не”.

Ами че тоя всенароден юнак си е чисто и просто мижитурка. Отколешната, позната, свита, сгушена социалистическа мижитурка. Която прикрива своята никаквост, посредственост и мижитурщина с бабаитско кълчотене,  читалищно стойкаджийство и социалистическо ленторязане.

Не пищови и байраци, не площадни крясъци, просто някой да назове нещата с истинските им имена.

Да каже, примерно, че ДПС не е никаква партия, а мафиотско политическо образувание на етническа основа.

Че ГЕРБ не е никаква партия, а също такова образувание само че не на етническа основа.

Че Кеворк Кеворкян е отблъскващ доносник.

Че Бойко Борисов е единственият български премиер, за когото прокуратурата има истински доказателства за корупционно поведение и срещу когото има всички основания да възбуди следствие.

Или пък още по-простото. Че ни управляват простаци. Че днешната власт е власт на простаците.

...

И това да го направят не онези две-три медии, които говорят и пишат тези неща, защото са от другата банда, от другата корпорация, или защото им се плаща.

Да го кажат безкористни хора -  журналистите, хората с влияние, или просто смислените и свестните граждани.

...

И ето че такъв човек сякаш се появи. Деканът на историческия факултет на СУ. Произнесе едни верни слова по някакъв повод в университета. И думите му тутакси обиколиха свободния български свят – електронната мрежа.

Деканът беше на път да се превърне в знакова личност, в пример. В пример за достойнство, съвест и смелост.

Само, че не стана. И той се сгуши. И той се сви. Уплаши се от отзвука на собствените си думи и даде заден ход. Сгъна се. Ската се из кюшетата университетския си гълъбарник.

...

Ама иначе хич не им се ще на сгушените хора да минат за сгушени. Най-вече пред самите себе си не им се ще.И са му намерили колая.

Пенят се, пенявят се, възмущават се, негодуват, сипят люти клетви, зъбят се на тирана.

Но сипят люти клетви и се зъбят не срещу Бойко Борисов, Цветан Цветанов или Искра Федосова, не срещу главния прокурор, който прикри далаверите на Борисов, не срещу някой определен кмет, който дава незаконни разрешителни за строеж и не срещу хората на ТИМ, например.

Сипят люти клетви срещу политиците въобще.

Много удобно. Хем минаваш за съвестен и смел, хем нищо не губиш. А в това време користните и подкупни политици се кефят. И дори поощряват „смелостта” ти. Защото когато всички са лоши, ти не си лош, ти си като всички. А най-много се кефи на тия напъни за гражданственост Бойко Борисов, разбира се.

 Хората наистина са петимни за проява на неподправена мъжественост, смелост, достойнство. Човек, който не се гуши, не се крие и поема на отговорност за делата си.

И ето, че изведнъж се появява човек, който казва :

Да, аз направих това. Да, аз стрелях срещу Доган, никой не ме е подтиквал. Давам си сметка за постъпката си и поемам отговорността за нея. И последствията от нея. Не исках да го убивам, исках само да го уплаша, защото не съм съгласен с политиката му.

 

Това е незаконно, това е престъпление, тоя човек трябва да бъде съден и че ще бъде съден. Никой не иска, разбира се, да насърчава подобни юначества.

Но се разбира си друго.

Разбира се и е разбираемо, ако много хора си кажат : „Да, това е подсъдно, да това е лошо, да това е престъпление, то тоя човек по своя си изчанчен начин показа смелост, достойнство и готовност за поемане на отговорност.

А ония, които го ритаха показаха просто едно първично зверство  и мафиотска злоба, нищо повече.

И в тая преценка етническите, родовите и политическите пристрастия нямат влияние.

Иво Беров

А ето и песен по този повод :

http://www.youtube.com/watch?v=g1GZDt9G2u4