unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

13083 Посещения

Балада за Соца и Прехода

Иво Беров

Балада за Соца и Прехода

 

 Встъпление /начало/ :

  Пак щях да напиша само една обикновена дописка за едни хвърлени на боклука дънки. И пак, както миналия път, се  се получи писание от 18 страници. Нещо като летопис на Соца и Прехода. НАучен труд едва ли не. „НАучен” С ударение на „А”, както го произнасят двамата народни политици Тодор Живков и Бойко Борисов. Назовах писанието „Балада за Соца и Прехода” за по-баладично. Явно съм със самочувствието, оправдано или не, че имам доста неща за казване и че знам как да ги кажа. Добрата новина е, че противно очакванията ми, такива дълги писания биват четени – предишното с такива  размери /виж тук/ привлече достатъчно хора. Може би все пак е по-добре да не се изчита всичко наведнъж.

Край на началото.

….

Който владее миналото, владее и бъдещето. Тия думи на Оруел са достатъчно известни и вече поизтъркани сякаш, но това не ги прави по-малко истинни.

Българското минало беше завладяно и изнасилено от две политически явления.

Едното явление има няколко имена. Дори повече. Може да го наречете комунизъм, може и социализъм, може и жалост /носталгия/ по социализма, може и ченгесарщина, може и безпаметство, може и  робски наклонности, а може и просто глупост.

Според това многоименно явление при социализма били създадени много блага, но после дошла демокрацията с демократите и съсипала всичко.

...

Другото явление, което изнасили миналото има само три имена, като второто е почти неизвестно, а другите две – незаслужено известни. Трите му имена са Бойко Методиев Борисов.

Според това явление за двайсет години демокрация България не е направила и не е постигнала нищо. Започнала е да прави и да строи и постига разни неща едва когато той дошъл на власт. Защото всъщност той е започнал да прави, да строи и да постига.

Като разликата между многоименното  явление и онова с трите имена е предимно в броя на имената.

Вчера върху кофата с боклук видях преметнати едно кожено яке, едни дънки и още нещо, май пуловер беше. Якето беше изтъркано, но от истинска кожа. Дънките също бяха изтъркани, но не много.

Дънките, якето и пуловера висяха върху кофата за боклук цял ден. Висяха и на другия ден до обяд. Чак после изчезнаха. Значи повече от 24 часа висяха.  Не 24 секунди.

dankite

 По социалистическо време изтърканото кожено яке и дънките щяха да висят върху кофите за боклук най-много 24 секунди. След което някой щастлив не циганин, а българин щеше да ги прибере.

Всъщност тези твърдения са грешни и безсмислени. И несправедливи. С тях социализмът съвсем незаслужено би бил похвален.

Няма начин при социализма някой да прибере от кофите за боклук изтъркано кожено яки и дънки. Просто защото няма начин някой да ги изхвърли там.

Съдбата на изтърканите дънки и кожени якета при социализма беше друга.

Беше величава, зашеметяваща, ослепителна и звездна.

...

Притежателят на дънки през социалистическите времена,  до средата на седемдесетте години примерно, ставаше звезда.  /Тогава не му викаха така. Забравих как му викаха. Готино копеле може би/. Беше пич. Беше човек за завиждане. Беше от ония, другите. От избраниците. От висшите. От върхушката. Беше човек, който има право да си купува от Кореком, тоест от магазините, където срещу долари продаваха западни стоки. Или имаше връзки с такива хора. Беше човек, защото беше човек на голяма човек. Беше човек, който имаше право да пътува на запад. Или до Сърбия поне. Или в някоя друга забранена страна, където се продаваха бленуваните дънки – свидетел и доказателство за успеха на техния притежател.

Това беше то да имаш дънки при Соца.

Гилаш с изтърканите  дънките по мегдана на някой областен град, че и в София даже, а сърцата на девойките че и на комсомолките дори примират и пеят „ши ловзю йе-йе-йе”. Ако пък притуриш към дънките и старо кожено яке не само сърцата, ами и другите им работи запяват. „ Еври инч оф май лов”, примерно...

...

Още малко за дънките. Продаваха се за 50-60 лева изтърканите, 90-100 лева новите. При минимална работна заплата 70 лева. /Това през 1976 година, толкова беше, не ми възразявайте, работил съм за толкова/. И при начална заплата на инженер 120 лева. След десет години – 200 лева.

Половин заплата, че и една заплата за едни дънки – как ви се вижда това ?...

Имаше едни пичове, измислили особена търговия. Снабдяваха се с дънки, от Югославия или от чужди туристи, или от роднини в чужбина, или от връзки с върхушката, носеха ги известно време по градски и селски мегдани, та да изполюбят де що има угледни моми, а след това отиваха в Съюза и продаваха изтърканите дънки на безумно скъпи цени. В Съюза на Съветските Социалистически Републики имам предвид. От там сравнително евтино купуваха диамантени дискове за рязане, които продаваха двойно по-скъпо в България. С печалбата пак се снабдяваха с изтъркани дънки – и пак угледни девойки и любене, и пак продажба на смайващо високи цени в Съюза на Съветските Социалистически Републики.

А сега – на боклука.  

Виждали ли сте тълпа, струпана около някой вносен автомобил, тълпа, която да го оглежда с невярващи очи и да цъка с език ?

Виждали ли сте двайсетметрово-половинчасова опашка за четвърт сирене и бутилка водка ?

А виждали ли сте хора на Пловдивския панаир да се бият, ама буквално да се бият с юмруци за невижданото чудо – пластмасови торби / раздавани безплатно за реклама от западни фирми? /

Виждали сте, разбира се и това, и още много подобни неща сте виждали. Няма начин да не сте, ако сте живели Соца. Няма начин, – те са вашето минало.

Само че вече не ги помните тия. Защото вашето минало е ограбено. Присвоено е от други. И вие не се оплаквате, нито съжалявате за това, че са ви ограбили миналото. Разбираемо. При такова минало...

...

Само че този, който е завладял миналото, ще завладее бъдещето ви. И ще го направи като него. Като миналото.

Чат ли сте му ? Уакаримас – ка?

Не съвсем. Знаех си...

Аннадъмо, капиши ?

Йок аннадъмо, ниенте капиши.

...

Пориви към свобода, права на човека, справедливост, някаква съпротива срещу дивашката комунистическа пропаганда и лъжите й. Това било срутило Соца ? Или злобните демократи, подкупени от еврейските цитадели Израел и Америка с нейното ЦРУ?

 Глупости.

Соца го срутиха дънките, хубавите чужбинско коли, химикалките с голи жени /имаше такива/, песните на Бийтълс, чужбинските филми и списания и разни такива работи, които показаха, че онова общество притежава и произвежда всякакви неща, които това не може .

И че няма начин това общество да не се срути. Не за заради друго, а заради собствената си немощ, нефелност, небъдност и невъзможност.  

...

 Соцът в България минава през три големи стопански кризи. Приблизително по една на всяко соц десетилетие /без 60-те години/. Първата криза – тази в края на 50-те, е платена от хората с бедност, за която никой не говори и която сякаш малцина помнят. Или не щат да я помнят.

  В ония години – краят на 50-те тоест, да ходиш с прокъсани гуменки не беше нито изключение, нито признак, че си в онеправдано положение. Няма бедни там, където всички ходят със скъсани гуменки. Скъсаните гуменки тогава си бяха  част от ежедневието, част от битието, част от социалистическия начин на живот, те бяха като кражбите на домати от Текезесето и на дини от общия бостан. Те бяха природно явление, неизбежни щото, като уханието на липи през лятото и като мокрите крака през зимата / няма добри обувки щото/.

 Впрочем за през зимата в Смесения магазин  се появяваше нещо друго – то наричаше се шушони. Шушоните не бяха индианско племе, бяха обувки от гума. Те не пазеха от студа, но текезесарската мълва мълвеше, че пазят от влага. Което при студ под нулата си беше напълно вярно.

Краят на петдесетте години, че и средата на шестдесетте.

Тогава се появи едно чудно, омайно,  жадувано и въжделявано лакомство. Марципан му викаха. /Марципанът е нещо като шоколад, само че не шоколад, а марципан/ Марципанът струваше цели ми ти 11 стотинки. Доста тлъста сума, като се има предвид, че „трудоденя” у Текезесето беше 32 стотинки.

Намираха се обаче, смели и оправни деца /сега биха ги нарекли инициативни/, които крадяха отнякъде /най-често от кокошките на леля/ яйца и се сдобиваха с приказното лакомство.  Яйцата ги купуваше Смесеният магазин за 6 стотинки всяко. Срещу две яйца ти даваха един марципан и ти връщаха надлежно една стотинка ресто. Със закачливата заплаха на продавача: „ Ей, ама ти да не си откраднал отнякъде тия Яйца /с ударения на „я”/, оти ще кажа на баща ти” /. След което щастливият притежател на въжделяваното приказно лакомство отиваше да го хапне нейде скритно, за да не дразни другарчетата си – чавдарчета, или пък го хапваше тъкмо пред тях, за да ги дразни.

...

В нашата софийска махала /на улица Борис Първи/  пък се прослави, също като марципана,  филията с лютеница, която един кръчмар /бай Милан/ продаваше незаконно срещу пет стотинки. Една филия с лютеница ти оправяше детския ден. Ама я нямаше всеки ден, пустата му лютеница. Прекалено скъпа щото. Около веднъж седмично си я позволявахме само.

Ако пък нямаше марципан и филия с лютеница имаше джанки. Джанките растях до градината на Пионерския дворец – сега там се помещава Духовната академия. Ходехме от средата на града чак до тоя „дворец” и обратно – общо към три- четири часа път /дотам нито имаше трамваи, нито пари за трамваи/ само за да си напълним джобовете с джанки. Не да се замеряме с тях. Използвахме ги за нещо друго. За нещо, за което никой днес не ги използва. За ядене. И ги ядяхме не за проба, а заради едно, макар и много употребявано / и злоупотребявано /, но все пак съвсем непознато за днешните деца явление. Викат му глад. От глад ядяхме джанките. От глад ходехме пеша от улица „ княз Борис първи”  чак до така наречения Пионерски дворец и обратно. Хубави си бяха джанките, само че винаги зелени. Щото всеки гледа пръв да ги обере, да не го изпреварят.

В България сега няма гладни деца. И гладни възрастни също няма. И въобще няма гладни хора. Знам го със сигурност. И ще ви кажа откъде го знам.

Пред нашия блок в Борово /бъдещо Берово, майтап/ има ябълково дърво. Даже две. Ябълките им са чудесни. И в изобилие. Всяка година падат тия хубави ябълки на земята и никой не ги яде. Никой не ги прибира, никой за нищо не ги ползва. Хората по-скоро ще  купят ябълки от Плод-зеленчука, нежели да си вземат от изпопадалите на земята, мака ябълките от плод-зеленчука най-вероятно да са пръскани с отрови.

Може би се опасяват, че тези от земята са опикани от кучета. Ами да ги измият тогава... Или да си обрулят от дървото.

 Аз пък си взимам понякога от тези ябълки. И се случва околните да ме видят. И да ме погледнат изкосо. Не знам защо така. Може би започват да подозират, че съм клошар, който ще им свие нещо от мазетата. Пък аз не се навеждам от глад. Просто като си спомня колко път съм бил за едни кисели джанки, струва ми се неблагодарско някак към живота да не се наведа за една сладка, паднала от дървото под балкона ми ябълка.

Ако в София имаше гладни хора, то тия ябълкови дървета щяха да се прочуят и чак от Илиенци щяха да идват гладни хора да ги берат. Зелени още, както ние беряхме джанките.

Май прекалих с тия джанки. Добре де, само още малко за тях и край.

В никакъв случай не се оплаквам от ходенето за джанки. Напротив, чудесно си беше. Цялата тази весела детско-юношеска тайфа, тръгнала без позволение през непознатия, привлекателен, опасен и пълен с чудеса град за джанки – това си беше приключение, изживяване, прекрасност детско-юношеска и за тази прекрасност шибаният социализмът няма никаква заслуга.

И въобще ако нечие детство е било хубаво, а понякога дори щастливо, то е защото е било детство, а не защото шибаният социализъм с шибаната му партия са осигурявали щастливо детство да децата.

Шибаната партия и шибаният социализъм можеха само да изпортят детството на децата. Можеха и го правеха.

Правеха го винаги където и както можеха. И в училището, и в пионерските лагери, и навсякъде.

Чудните пионерски лагери на море…

А не. Не само сутрин, вечер, на обяд, на разходка и на поход всички ходеха под строй. И на плажа беше така.

За всеки пионерски отряд си имаше оградено място на пясъка /това на Равда ми се случваше/. Оградено и със знаменце даже.  И пионерчетата чинно, надлежно и съвестно, по пионерски се редяха в редички да се пекат. Дружинната свиреше с една свирка. Като свирне веднъж се обръщаш на едната страна да се печеш, като свирне пак- на другата страна. Пак свирне – обръщаш се по гръб. Пак свирне – по корем.

Пионерчетата, обаче чакаха не едната, а двете свирки.

Чакаха тия две свирки на дружинната със същия копнеж с който кучетата чакат господаря си да хвърли пръчка, та да хукнат след нея.

Защото двете свирки означаваха, че пионерчетата могат да се окъпят.

И след двете свирки всички хукваха с весели писъци и крясъци към морето.

Тоест към онази мъничка, оградена с връв част от него, позволена за пионерчета, в която имаше повече пионерчета, нежели море.

На някои тия пионерски лагери може и да са се харесвали.  Нали ви казах. Шибаният социализъм и шибаната партия изпортват хората. Още от детството им. / Само не ми правете сравнения със скаутските лагери, моля./

Също като в социализма и в пионерските лагери имаше нещо хубаво. Краят им. Все пак тия пионерски лагери имаха край.

Как само чаках тоя край. С какъв копнеж само. Броил съм не дните, часовете до тоя край. В буквалния смисъл часовете. Понякога и между часовете поглеждах – минаха ли още няколко от тия проклети лагерни минути. Та да се върна все пак при джанките и при филията с лютеница на бай Милан. И при свободата.

А пък вечер в лагера се гавреха. Всяка вечер. След тая гадост– проверката, където всички бяхме налице, освен щастливеца Митко Палаузов, загинал геройски в борбата срещу фашизма и капитализма още преди лагерните изтезания, ни караха да пеем : „ в лагера любим, с песен да заспим, лека нощ, лека нощ”

Ние пък, няколко неприспособими деца от задните редове пеехме „лекар с нож, лекар с нож” и се хилехме и отмъстително. Така де, да дойде лекар с нож и да ги изпоколи всичките – ха –ха-ха !

Защо ли толкова ми харесаха последните думи на една серия от филма Спартак, дето сега го въртят по телевизорите. Дори на английски съм ги запомнил и си ги повтарям понякога:. „ Деър из уан уей аут – кил дем ол” / There is one way out – kill them all/

Ами да, само един изход има – да ги избием всички.

И какво ще остане от ония времена ? Какво ще разказват за тях. Какво ще разказват крадците на миналото. Лешоядите на времето. Похитителите на бъдещето.

Ами ще извадят, например, всичките тъпни, писани по тогавашните вестници за щастливото детство. Ще поканят някой бивш партиен секретар, ченгесар,  кадесар, или нещо подобно, да разкаже как всички деца получавали образование и колко хубаво било като се събирали вечер около лагерния огън. Докато сегашните дишали лепило, ходели гладни и просели.  Ще пускат по радиата някогашните задължителни песни като „ и ний вървим, вървим, вървим, вървим, вървим, вървим /прибавяте се колкото щете „пъти вървим”/нататък, и няма край, и няма край, и няма край /прибавяте си колкото щете пъти „ и няма край”/ нашир и длъж /нашир и длъж е само веднъж/. Та да се умиляват хората от щастливото си детство.

Между другото имаше и други песни, незадължителни. Тях ги пеехме, когато наоколо я нямаше дружинната или друг някой наставник или надзирател.  „ Пиратски кораб се носи в морето”,„ Джо от гроба се надига”,  „Баща му беше черен негър, а майка му бяла жена”. Малко смешно, но пък истинско.Такива песни, обаче няма.Те не съществуват.

И кризата в край на 50-те години не съществува. Съществуват петилетки и години на социалистическо строителство.

Имаше такъв филм.

Имаше такъв филма - „По хълмовете на времето” . В него се разказваше как от петилетка на петилетка партията и правителството начело с Тодор Живков отрупвали народа с все повече блага , а пък народа бил все по верен на партията и правителството начело с Тодор Живков.

И знаете ли кой го направи тоя филм. Не знаете. Един голям творец го направи. Творец, чиято единствена творба си остана тъкмо тоя добре заплатен филм. Зетят на Тодор Живков. Мъжът на Людмила Живкова. Корумпираният пияница и съчинител на просташки майтапи Иван Славков.

И досега затъпялата от социалистическа пропаганда, пролетарско тъпоумие и робско овчедушие тълпа разправя какъв пич бил тоя Иван Славков. А разни телевизонни нищожества и мижитурковци разправят какъв велик началник на Националната телевизия бил.

И така от хълма на хълм и от петилетка към петилетка се стига до кризата на седемдесетте години. И за нея нищо не се знае. И от онези времена сякаш никакви истински спомени не са останали. Освен може би незабравимият, прелестен, величав, трогателен, внушителен и  вълнуващ спомен за безплатните профсъюзни карти, с които всички ходели били на море.

 Е, не чак безплатни. Струваха 15 лева. И не чак всички – за селяните от текезесетата нямаше карти за море.

Но споменът си остава все такъв. Незабравим, прелестен, величав, внушителен, трогателен и вълнуващ. Спомен, който се превърна в несъкрушим довод за предимствата на социалистическия начин на живот.

Ех, тия безплатни карти за море...

...

 В най-голяма жега се връщаш в почивната станция и се редиш на опашка за обяд. Тоест искаш да се редиш на опашка, ама първата смяна още не си е дояла. Защото яденето става на три смени. На три смени в едни огромни хангари, или соц-ресторанти, където на едната стена виси натюрморт с разцепена диня, а на отсрещната виси натюрморт с другаря Тодор Живков, на когото всеки трябва да е благодарен за безплатните карти и безплатния обяд. Сред незабравимия смърдеж на яхния и потни тела, посред величавото тракане на вилици и лъжици, посред трогателната гълчава на цяла тълпа труженици, които си подвикват един на друг и се карат на децата си, посред внушителната блъсканица между ония, които си връщат чиниите и ония, които търсят свободна маса, посред трогателното броене на купоните за обяд и вечеря /само да не ги объркаме/, ти също се включваш в незабравимия празник на безплатното профсъюзическо плюскане като призоваваш, абе моля ви се другари, абе айде бе другари, тия от първата смяна да привършват по-бързо с яденето та да можеш да се наредиш и ти на неизбежната за всеки социалистически строй опашка, да се докопаш с подноса до лелката, която ти изсипва  неизбежната за всеки социалистически строй картофена яхния, та да ти подвикват и на теб докато я ядеш „айде бе, другарю”. Е, е нека бъдем справедливи, нека признаем, че веднъж седмично в столовата, тоест в соц ресторанта имаше и –о, величаво свидетелство за това, че партията се грижи за народа – имаше и пържола.

 / То не случайно един министър-председател раздава това висше благо от времето на узрелия социализъм като награда за кучета. Засега само за кучета /.

Дали би се намерил един единствен човек с всичкия си, който пред тази безплатна профсъюзна мъка да не предпочете една платена пица на парче, изядена при някоя самотна скала до брега на морето ?...

Ама то тогава и пици нямаше. Имаше сирене, домати и лук върху „ Работническо дело” / вижте картините на социалистическия реализъм от ония времена/ Които сирене домати и лук, /без „делото”/ пак биха били  за предпочитане пред профсъюзната пържола.

Ами явно би се намерил такъв човек, който да предпочете профсъюзните прелести. И то не един, а много. Само че всичките тия хора с тия предпочитания няма да бъдат хептен съвсем с всичкия си. С половината си промит ще бъдат. Най-малко. А най-вероятно и с целия.

...

Защото това унижение – профсъюзната карта, не един и не двама социалистически труженици са придобили не само срещу 15-те лева, но и с цената на доноси и клевети срещу близки колеги и приятели – зер картите не стигат за всички, ще ги имат само най-достойните – тия които се подмазват и  доносничат на партийните и профсъюзните началници.

И един чисто младежки поплак.  При безплатните профсъююзни карти любовта между младите трябваше да свършва до 10.30 вечерта, или въобще да не започва – щото в тоя час станцията биваше надлежно и по правилник заключвана – не ми възразявайте, тия неща лично съм ги изживял.

И все пак нека да бъдем докрай  точни и справедливи - почти всяка вечер в профсъюзните станции пускаха топла вода от осем до девет часа.

...

Кризата на седемдесетте. Не може да се каже, че хората малко знаят за нея. Те нищо не знаят. И не искат да знаят. За спомен от ония времена разни убоги същества гордо ще показват мраморните градски площади на областните градове. Като пример за предимствата на Соца. Който е в състояние да преодолява всякакви кризи.

Тоест, да ни ги допуска – при Соца кризи няма. Или да ги забравя. Или да ги отрича.

...

 Кризата на седемдесетте беше преживяна, ако не и преодоляна, с продажбата на съветски петрол. Зашеметяваща трансакция, достойна за всеки полуграмотен селски тарикат. Купуваш евтин петрол от братския Съветски Съюз, защото е братски съветски и го продава двойно и тройно, че и петорно по-скъпо на вражеските капиталистически страни, защото са вражески капиталистически.  И защото точно в ония години – около 1974-та страните износителки на петрол /ОПЕК/ вдигнаха двойно и тройно цената му.

Печалбата от тази далавера обаче нашият тарикат Тошо не я  влагаше в производство на продаваеми стоки. Правеше с нея мраморни площади, еднеката и петоъгълни многохуйници. / И като изключение компютри, които на границата ги взимаха за компоти –имаше такъв виц/. А неговият верен гавазин и следовник – също полуграмотен тарикат му се диви и го хвали, че бил построил две Българии.

...

Всичко това хубаво, но вражеските капиталистически страни се оправиха някак с петролната криза, а братският Съветски съюз – никак със своята социалистическа. И когато си отиде Брежнев със сластните междудържавнически и междумъжки целувки уста в уста с Тошо, Андропов, а после и Горбачов прекратиха петролна далавера, щото и „братския” го закъса.

Ами сега ? Как да поддържа и издържа всичките селския тарикат всичките тия губещи социалистически гиганти. Какво да направи, та да си закрепи социализЪма си и да не изгуби властта си ?

 Ами много ясно какво. Много просто.

Просто като селски тарикат.

...

Първата криза на социализма беше платена с поголовната и от никого неразказана и неотразена нищета на социалистическото природонаселение.

Впрочем не. Има един човек, който писа за нея. Виктор Пасков я описа в може би единствената си добра, наистина много добра книга - „Балада за Георг Хених” Ама нали днешните не четат подобни книги. Когато въобще решат да четат книги или каквото и да било друго...

Втората криза на социализма бе платена с препродажбата на съветски петрол.

Третата криза на социализма бе платена с нещо съвсем просто. Нещо за което можеше да се договеди дори той. Селският тарикат.

Със заеми.

Капиталистите му отпускаха заеми. С мисълта, че „тоя яко ги държи тия особняци – социалистическите труженици и ако се наложи ще ги изстиска до шушка и ще върне заемите”. И се оказаха прави капиталистическите акули. Що се отнася до Чаушеско поне. С Тошо иначе се получи.

...

Ама знаеха нашите хора. Тоест техните хора. Тия от Техноекспортстрой, Техноимпеск и всичките техни пропадащи предприятия. Знаеха си, че всичко рухва. И вместо в комунизма, както обеща Тошо,  България ще навлезе  в третата, неизбежна и последна криза на българския социализъм. И понеже го знаеха, още през 1983-та година започнаха да изнасят всичко чрез външнотърговските си дружества. Още тогава приватизираха всичко, което си струваше. Всичко, което си струваше, не грамадите от желязо на „Кремиковци” - предприятието обречено да бъде губещо още със самото си създаване. И не авиокомпания Балкан – също губещо предприятия, което съществуваше само за да могат бедните и отъпели от многогодишната комунистическа пропаганда широки простонародни маси да плащат самолетните билите на богаташите от партийната върхушка. / Понеже затъпелите от дългогодишната комунистическа пропаганда широки простонародни маси и досега не се договеждат как става това, пояснявам : Чрез бюджета и данъците, събрани от затъпелите простонародни маси, държавата издържа „Балкан”, без да повишава цените на билетите. А със самолетите пак си хвърчат предимно хората от върхушката, само че по- евтино.

Аннадъмо ? Уакаримас –ка ?. Капиши ? Знам, знам. Йок аннадъмо, ниенте капиши.

„Драгалевският циганин продаде Балкан на коварния юдеин, за да съсипе България „

Ето тези предприятия хората от комунистическата върхушка не ги приватизираха. За това се искат усилия, напъни, вълнения и зор. И мислене също. Да се смени строя, да се изследва пазара, да се пресметнат възможните печалби и загуби, да се вложиш парите си в производство, с опасността да се провалиш и загубиш.... Тези неща другарите от върхушката не ги можеха. Някак не им се отдаваха тия неща. Никак даже не им се отдаваха тия неща. Отдаваше им се друго. Онова. Същото.

Кражбите.

Взимаш парите на хората, даваш ги на външнотърговските дружества и толкоз. После с получателят си ги делкате.

Или пък по-простото – взимаш парите на хората, слагаш ги в един куфар и ги даваш на съответния друга. Той ги пере, после си ги делкате. 

Или по-сложното : Слагаш парите в банка, където за банкер е назначен наш другар, банката дава заеми на друга наш другар, а пък другият другар просто не ги връща. Или ги връща, ама след инфлацията, което значи, че пак не ги връща. После си делкате всичко по другарски.

Това успя да усвои комунистическата върхушка от всичките стопанските науки.

После окрадените пари се върнаха като вложения. Вложения, ама не в скапаните социалистически предприятия. Там върхушката не вложи парите си. Там, в скапаните социалистически предприятия  върхушката вложи чуждите пари. Парите на хората. По Жан Виденово време ги вложи. През бюджета. И ги затри, разбира се. Парите.

Много по-късно, вече при управлението на Станишев и тройната коалиция, върхушката вложи откраднатите пари в единственото нещо, което социалистическия строй не съсипа. Не защото не искаше, ами не защото сколаса някак си да съсипе. Не изцяло.

Сещате ли се кое е то ? Уакаримас-ка ? Капиши ? Аннадъмо ?

Даа. Ниенте капиши, йок анадъмо.  

Ех, поне тоя път трябваше да се досетите.

Природата бе, хора. Природата. Природата не сколасаха да съсипят изцяло. Крайбрежието най-вече. И затова, като дойдоха техните на власт / а и малко преди това / там изляха парите си, а не в скапаните соц предприятия. Във вид на бетон ги изляха. Във вид на бетонни грамади с тъпарански кулички отгоре, с несъразмерни лъвове отдолу и с глупаво-грозновати лебеди по средата.

Като най-хубавата част от крайбрежието – устието на Камчия, дадоха по техен си обичай на братушките. Тоест на един братушка -Лужков. Веч-на друж-ба, веч-на, друж-ба!

Сега идва ред на планините.

Че за какво мислите „ Нова Българска Медийна група”, тоест Дилян Пеевски, Цветан Василев, Цеко Минев и авери,  купиха наскоро „24 часа” и „Труд”, освен другите медии. От любов към словото може би. Да просвещават тъпунгерите ? Не, разбира се. Олигарсите купиха тия губещи вестници за да подготвят бъдещите си  далавери.

Скоро тези вестници, покрай мазните около Борисов ще започнат да пишат колко прекрасно ще бъде ако Витоша се покрие със ски писти и колко ще спечелят от това софиянци.

И до четири години планината Витоша вече няма да я има. Ще има голяма спортно – развлекателна градина за големите баровци. А тъпунгерите ще се пулят и ще си викат „ кво стаа, бе, пак ни прецакАа, дееба”

Оакаримас-ка? Капиши ? Аннадъмо ?

Знам, знам. Йок капиши, ниенте аннадъмо, куроакаримас.

Края на март 1990 година. Чрез правителството на Луканов България обявява мораториум върху плащанията. Това е вече ясно заявеният, държавно потвърденият, неоспоримият, служебно признат крах на социалистическия строй. Окончателният може би.

Случайно по това време отидох на Ангел Кънчев 5, в тогавашния съюз на писателите да интервюирам едно известно нещо, което се водеше писател и разбирач на разните явления. Заслушах се, докато го чаках в раздумката на околните писателите. И чух следната дълбокоумица : „ Ама хитър излезе тоя Тошо /казано с възхищение/, взе им парите и ги прецака”. Също като Бай ганьовото „ голям хитрец излезе това момче, всичките ни измами. Аферим, браво !..”

И това хората, които се водят цвета на нацията. Които трябва да насочват и просвещават другите…

Толкоз за социализма им.

Сега за прехода.

...

Не, само още едно нещо за него. Минавам покрай сегашния махленски плод-зеленчук. Отвън, на една дъска натрупани, банани, дини, домати и каквото ви хрумне. И о, невиждано за социализма чудо /освен бананите през август/ Всичките тия плодове и зеленчуци си стоят да дъската. И никой не ги пази. Минаващите не ги крадат. Никой не ги краде.

Да, същото би било и при социализма. Ако имаше по три милиционера до всяка дъска за да пази бананите и другите благини.

Впрочем и с милиционерите нямаше как да стане. Просто защото тогава нямаше какво да се изнася и да се слага вън на дъската.

Сега и в най-мижавия махленски супермаркет има повече и по-разнообразни стоки от всичките социалистически продавачници по цялата земя българска.

Вече наистина толкоз за социализма им.

Сега за прехода. 

Бойко Борисов се оплаква, че нему се паднала най-голямата криза. И тъпунгерите въздишат съчувствено : „ Горкият юнак. Каква незавидна съдба. Какво себеотрицание. Какво мъжество. Какво величие. Каква саможертва. Ония, лошите ни набутаха в тази криза, дано той ни избута”

И да се чуди човек дали тия хора са си изгубили акъла, или никога не са го имали.

И да се чуди човек лъже ли Бойко или хитрува. Не знае ли, или е забравил.

А пък може и най-тъпото обяснение да се окаже вярно. Да не лъже, да не хитрува и да не е забравил, ами наистина да не знае.

Не се чудете, ами помислете. Какво е правил Бойко през 1990-1991-ва година. Тогава, когато хората ставаха в четири часа сутринта за да се редят на опашки за мляко. Когато по телевизора учеха майките как да хранят децата си без мляко и без хумана при режим на тока и водата. Когато пред „Света неделя” разни благотворителни дружества разливаха безплатна супа. Пък и следващата зима – когато цените така се вдигнаха, че тогавашния министър-председател, колега на Бойко, изрече : „ За Бога, братя, не купувайте !”

Защо не ги знае тия работи Бойко ? Защо не ги помни ? Какво е правил тогава ? Ами да погледнем в юначната му биография.

Точно тогава, през 1991-ва година Бойко Борисов създава охранителната си фирма си Ипон. Докато разни благотворителни служби раздават безплатна супа и мляко за децата, Бойко Борисов раздава платени бухалки и ритници по дюкяни и пазарища. И процъфтява. И той, и фирмата му... Че каква криза ще ти помни Бойко…

Друга криза, която сегашният министър-председател на България и любимец на широките простонародни маси също не помни. Тази преди да падането на Жан Виденов. Когато спестяванията на хората потънаха в рухналите банки и финансови пирамиди. Когато инфлацията стигна 300 процента годишно. Когато търговците изпокриха всички стоки и хората се редяха по три часа на опашка за кутия цигари. Когато хората си крадяха чистачките от колите – даже и песен имаше по тоя повод. Когато една лъжичка захар се продаваше срещу една стотинка. Когато хората с анцузи и ланци завладях страната. Къде е бил Бойко в ония времена ? Защо сегашният министър-председател на републиката не помни ги помни ?

През март 1995 г. при акция на НСБОП е разбито предприятие за производство на нелегални цигари. Единият от притежателите на това предприятие се нарича Бойко Методиев Борисов. Да, същият Бойко Методиев Борисов, който сетне става министър-председател на република България. Същият, който не помни кризите от онова време. Съдружници на Бойко в предприятието за производство на нелегални цигари са Цветелина Бориславова, Румен Николов - Пашата, Ангел Бончев от "Литекс" и разни други подобни.

Основният акционер на фабриката за нелегално производство на цигари Емил Райков избягва в чужбина. Правосъдието, обаче не разследва неговите авери и вероятни съучастници, единият от които по-късно става министър-председател на република България. Фирмата с избягалия притежател и с нелегалните цигари не бива закрита обаче. В управителния й съвет влизат Бойко Борисов, който по-късно става министър - председател на република България и Пашата /нарочно повтарям тази врътка на съдбата/. По-късно те предават управлението на Иво Каменов от варненската групировка ТИМ.

 Каква ти тук криза, каква гора, какво такси, какво правосъдие, каква държава какви пет лева. Всичко започва от Бойко Борисов. И най-вероятно ще свърши с него. Всичко.

...

Тези дни забравих колата си незаключена в горичката до блока, само там имаше къде да я оставя. Незаключена и с eдин отворен прозорец дори. Три дена стоя така. Добре, че бяха сушави дни, та не се намокри.

И никой не сви колата. Вероятно защото е стара. Никой не се пресегна през отворения прозорец за да вземе някоя джаджа /емпетройка, зареждачка/. Вероятно защото и джаджите са стари. Или по-скоро евтини.

Само че колата, макар и стара, все пак добре си фърчи, дори по изровените пътища. А имаше времена, когато крадяха всички коли-включително старите. Дори и тези, които не бяха в движение – крадяха ги и ги продаваха за старо желязо. А имаше времена, когато не само крадяха всякакви джаджи от колите, но разбиваха прозорците и изтръгваха и радиата им. А имаше времена когато хората прибираха чистачките на колите си, защото иначе нямаше да си ги намерят. И един шоумен изпя по този повод” как ще ги стигнем американците.” А имаше времена когато източваха бензина. Изсмукваха го от резервоара като комари кръв. Имаше времена когато хората се качваха по балконите на първите етажи и крадяха каквото намерят. Имаше времена когато запалките не се изхвърляха, а се пълнеха отново с газ.

Тия времена вече никой не ги помни. Всички са ги забравили сякаш. А те не бяха тъй отдавнашни. Бяха преди така наречената „криминална приватизация”

 Абе чудна работа. Помнят как ходили на почивка с профсъюзна карта през 1970-та година, помнят как Костов продала Кремиковци за един долар / всъщност го продаде за 700 милиона/, а не помнят как преди двайсетина години само се редяха на опашки за мляко в четири през нощта.

Кой ли краде миналото ? Кой ли го променя ?

...

Какво се случи междувременно, та никой не краде стари коли. Какво се промени междувременно, та хората изхвърлят здрави дънки, обувки, якета, че и работещи перални даже при кофите за боклук ?

Ами случи се следното :

     -    За времето между  1997-1998-ма година чуждестранните инвестиции в България нарастват 39 /словом тридесет и девет пъти/ в сравнение с времето между 1991-1997-ма година.

-         От май 1997 година до ноември 2008 година доходите на населението нарастват непрекъснато. За периода 2001-ва – 2006 година средната заплата расте със 7-11 % на година, през 2007-ма, 2008-ма година растежът става вече 20- 27 %.

/След 2008 година доходите започват да спадат. /Преди 1997 година те не само не нарастват, а направо изчезват.

-         През 1991 Брутният Вътрешен Продукт на глава от населението е 887,5 щатски долара, а през 2009-та година е 6400 долара. Като увеличението на БВП започва през 1998-ма година. Преди това има само спад. В годините на Виденовото управление този спад е 9, 4 % през 1996-та година и 5, 6 % през 1997-ма година.

-          

-         Бедните през 1996-та година са 36 % от населението, по същите показатели за измерване на бедността днес те щяха да са между 4 и 5 %

-         Ръстът на частното потребление от 1998-ма до 2008-ма година е 7,4 % на година. Преди 1998-ма година има само спад. С 4, 9 % средно на година.

-         Същото е и с безработицата, която от 2000-2001-ва година досега непрекъснато намалява. Докато при управлението на Борисов се увеличава.

 Данните са взети Институтът за Пазарна Икономика, виж тук : отhttp://ime.bg/bg/articles/ikonomikata-na-bylgariya-kakvo-ne-vijdat-politicite/#ixzz238L8kCiP

Какво се е случило в България между 9008 и 2008 година ?

Ами случило се е нещо за което всички страни и всички правителства в света мечтаят. Нещо към което всички страни и всички правителства в света се стремят.

В България в продължение на  десет години има непрекъснат, постоянен икономически разтеж.

А защо въпреки този разтеж сме на последно място в Европа ?

Ами защото този разтеж е единствен от турско насам. Просто от Освобождението от турско насам такъв постоянен разтеж в България не е имало. А в преди девети не е имало. Докато в Европа е. Имало.

Да припомним само „30-те славни” години на Франция - 1945 – 1975. А такива година е имало и в Германия, и на Италия, и във всички останали европейски страни почти.

...

Защо двайсетте най-успешни в икономическо отношение и най-свободни години на България станаха и най-проклетисваните.

Добре, имаше корупция, имаше продажничество, имаше подкупничество, имаше, имаше кражби, лъжи, измами и разочарования, имаше много несправедливост и излъгани надежди, имаше какво ли не, имаше всичко, но тези толкова проклетисван и охулван години преход наистина са най-успешните години на България. Най-успешните икономически, най-успешните политически /влизането в Европа и НАТО / най- успешните обществено и исторически / с непознати обществени и лични свободи/

Кой преиначи миналото на България ?

Ами изкривиха и преиначиха миналото тези, които не са вредни да завладеят бъдещето инак, освен с лъжа.

И сега ще ви кажа кому най-добре служи тази лъжа.

...

Вие бихте могли и сами да се досетите, ама съвсем между нас казано, без да се обиждате, за да се досетите трябва и да помислите малко, а това не всекиму е подадане. 

А иначе е просто. Вижте кой най-често повтаря тази лъжа и ще разберете кого тя най-вече обслужва.

Кой непрекъснато натяква, че предишните нищо не направили и от него започва всичко ?

Кой ли ?

Ами той.

...

А от него наистина започват някой неща. При него растежът спря. Брутният Вътрешен продукт намаля дотолкова, че почти го няма вече. Намаля и покупателната способност на хората.Увеличи се безработицата. С много. Фалираха хиляди дребни и средни предприятия.

 И причината не са само в кризата. Нито пък в бившите управляващи.

Страната започна да изостава. Не само икономически. Изостава в нагласите , в целите, стремежите, в представите за обществен живот. Изостава с връщането си към първобитното схващане, че якият водач може да поведе народа, като овчар стадото си,  към по-добри бъднини.

Страната отново се връща към пропагандния свят на социализма, с измислените му успехи и с медийните му чалъми, с всички познати тарикатлъци на покорните държавни служби. / Стотици милиони от европейските пари отиват не за регионалното развитие на България, а за пропаганда по медиите. При което удостоените с тая сума медии прибират парите и хвалят властта. Първично, но хваща дикиш/

Всичката почти сила, самоувереност, нахалство, всичкото почти самохвалство, стигащо до пошли изпълнения и първобитна показност се крепят и поддържат от две-три целенасочено втълпени и впити като кърлежи в общественото мнение лъжи. Едната е, че преди Бойко Борисов в България нищо не е направено,  че страната нищо не е постигнала и от Бойко започва всичко.

    Истината е, че ако предишните управници бяха рязали ленти на всеки нов строеж щяха несъмнено да съберат десеторно повече ленти от Бойко.

Другата лъжа е за европейските пари, които идвали в България благодарение на Бойко Борисов и с които той строял магистрали.

Европейските пари не идват в България благодарение на Бойко Борисов, а благодарение на политиците, които вкараха България в Европейския съюз и на хората, които гласуваха за тези политици.

Към всяка страна, която желае да влезе в Европейския Съюз се отправят две основни изисквания, без които се не може / сине ква нон /. Първо - има действаща пазарна икономика и второ - да има демократични институции.

Кой преоубразува изостаналата, откъсната от света комунистическа страна с безсмислени индустриални гиганти и губеща икономика в страна с пазарна икономика, демократични институции и постоянен разтеж ?

 Чрез реституция и  приватизация. Приватизация , която беше несправедлива, но в никакъв случай криминална. И чрез истински преобразувания, които си имаха и своята политическа.

Не биваше да се забравя кой.

Забрави се обаче. Защото миналото на страната беше окрадено. От онези, които искат да завладеят бъдещето й. И да го похитят – думата не е никак пресилена и иносказателна.

Защо им е ? Какво ще правят с него. С бъдещето на страната си. Ами това, което правят всички простаци. За далавера им трябва то. За кеф. Да си поласкаят самолюбието. И ако може да се набутат в историята.

    

     Какво ще бъде то,  бъдещето ?

Има нещо хубаво, което може да се случи. Нещо чудесно даже. България да се влачи в опашката на Европейската общност . За почуда, поука и пример на останалите. Презирана и съжалявана. Това е доброто, което може да ни се случи.

 Лошата вероятност е нова, опустошителна и неочаквана стопанка криза.

 Както е известно, в България лошите вероятности са много по-вероятни от добрите.

За изборите догодина. Дали ще се намери един барем политик, който да се противопостави на станалите вече общонародно предание лъжи за социалистическото минало и проваления преход. Дали, например, Меглена Кунева би се осмелила да им се противопостави. А може би ще се осмели, все пак.

Щото има хора, които питат за кого ще се гласува. А ще има ли хора за които да се гласува ?

 Иво Беров