unsupported

 

ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА

с Иво Беров

6280 Посещения

Борисов и Шамара

Иво Беров

                         Борисов и Шамара

 

 Защо Мишо Шамара свърши работата на 40 интелектуалци и на половината ни гражданство.

„ Защо пък точно на 40 интелектуалци”е естественият въпрос.

 Нали по нашенско с трън да се завъртиш, повече от трима интелектуалци едва ли да закачиш, пък те и тримата най-вероятно ще имат толкова общо с интелекта, колкото и Христо Стоичков с докторлъка – независимо дали почетен или не дотам почетен /докторлъка/.

 Е, това образно казано, разбира се. Условно. Като майтап. Донякъде майтап. Може би не са 40 интелектуалците, може да са точно толкова пъти повече или по-малко /Като второто е доста по-вероятно/. И е напълно възможно ако се завъртиш с трън едно двайсетина пъти,  да закачиш все пак някого наш интелектуалеца.

Има нещо обаче, което никак не е условно.

То е, че Мишо Шамара наистина свърши тяхната работа. На интелектуалците, дето ги няма. Защото каза това което те би трябвало да кажат. Не с техните, със свои си думи го каза. А те, интелектуалците, не го направиха, доколкото ги има, ако въобще ги има,  последните причини.

1.     Те са страхливци. Този техен страх може да е наследен от убийствата след комунистическия преврат, когато всичко що-годе грамотно - поп, даскал, учител, писател, бакалин, офицер, журналист, министър беше убит или пратен в комунистически концлагер.

Онези, които оцеляха трябваше или да се правят на тъпи, или да се правят на комунисти, или двете едновременно. От страх.

Който страх може би не е съвсем неоснователен, доколкото след двайсет години демокрация пак могат да те пратят две години в затвора за една песен, както някога можеха да те пратят в концлагер за един виц.

Нещата с демокрацията, както изрично бе посочено в Европейския доклад за България, хич не са необратими.

Но има и друг довод. Тоя страх е съвсем неоснователен, тъй като след двайсет години демокрация могат и да НЕ те пратят в затвор за една песен, както някога можеха да те пратят в лагер за един виц.

А в Европейския доклад за България никак не пише, че ако нещата не са необратими, то са непременно обратими.

Е, могат сега да те уволнят. Могат да те забранят. Могат да те накарат да водиш окаяно откъм бит съществуване. Имат си начини.

Точно от това се страхуват онези, които би трябвало да са интелектуалци, ако не бяха страхливи, зависими и не дотам образовани.

И тук е уместно да се назове следващата причина за техния страх,  мижавост и незначителност.

 

2.     Интелектуалците в България, доколкото ги има и ако въобще ги има, са зависими. Те нямат самочувствието, че биха могли да си изкарват хляба без подкрепата на държавата. Тоест без някой властник, който да им подхвърли трохите от държавната кльопаница. И с право нямат това самочувствие.

Че Сатиричния театър ли, например,  да си направи майтап с Бойко ? Никогиж. Щото голямото началство - Вежди Рашидов снизходи милостиво да благоволи и да удостои театъра с едиколко си хиляди лева подкрепа /не негови пари, разбира се /, та да може театърът да просъществува.

 Да се почувстват неудобно артистите от това, че не могат да се издържат от зрителски посещения ? Че са по някакъв начин са купени от властта и сатирата им вече ще бъде властоугодническа и безобидна ?

Е, по нашенско за такива притеснения са небъдни. Невъзможни тоест.

„ Благодаря ви, господин Рашидов, че подпомогнахте българската култура, благодаря ви, господин Борисов за магистралите и спортните зали…”   

  Докато при Мишо Шамара няма такива зависимости. Шамара си се издържа от своите „фенки-фенки” и ако иска ще ги призовава да станат „членки-членки” на ГЕРБ/ има и такъв призив в една негова песен/, ако иска няма. Не му е нужно да се мазни нито на Борисов, нито на Рашидов, нито на държавата, нито на знамето й, нито на химна й.

 

3.     Артистите, художниците, писателите, интелектуалците и всички тия, които са се захванали да се подвизават из поприщата на духовността и познанието, не са виновни за своята зависимост от държавата и властта. Те няма как да се издържат сами от своите умения, познания, творения и изкуство. Просто защото в България няма достатъчно потребители за тия неща – познание, наука, изкуство, творчество, духовност. Има фенки-фенки на Мишо Шамара и членки-членки на ГЕРБ, защото са фенки-фенки на Борисов.

 За да бъдат истински, интелектуалците в България би трябва да се нагърбят с участта на иноци. На отшелници или герои. Тежко на онова общество, което се нуждае от иноци и юнаци.  

 

4.     Интелектуалец е човек, който има какво да каже /образован е, има познания /, има смелостта да го каже / готов е да понесе последствията от думите си/ и знае как да го каже /умее да предава и споделя мислите и откритията си/

От нарочените в България за интелектуалци има само двама или трима души, които отговарят на тия всичките тия три изисквания. Повечето не отговорят на нито едно.

Мишо Шамара отговаря на две.

 

5.     Образованието, начетеността, духовността и всичките тези явления / за почтеността забравяме/ в България са дотам пренебрегнати, отхвърлени и принизени, че за да бъдат припознати повече хора, или поне някои хора  за интелектуалци,  е необходимо измеренията това понятие да бъдат свити до възможностите на русолявите водещи на сутрешни блокове по телевизора.

При което журналисти като Люба Кулезич и хора като Георги Лозанов вече изпъкват като интелектуалци, а пък в сравнение с разните му златки и други подобни -  като безспорни и несъмнени гении.

 Споменавам тях, защото тъкмо те двамата се изявиха напоследък с укорите си към Мишо Шамара. Което е още един пример за странностите в общественото ни битие, защото се предполагаше, че тъкмо тези двамата и подобните им /хеле пък Лозанов с неговия папиончест либерализъм/ би трябвало с общочовешкодемократичнохудожествени свободомислици и либералистически доводи да защитят изцепките на Мишо Шамара и с точни, добре преценени и уравновесено-убедителни доводи да разобличат просташките изцепки на Бойко Борисов и склонностите му към еднолично управление.

Тук, обаче, както и с всичко друго, се получава наопаки.

С  уравновесено-убедителни доводи двамата интелектуалци / в сравнение със златките и другите водещи/ подкрепят Борисов, а пък срещу Мишо Шамара се нахвърлят с простонародно-махленки лафове / поне едната от тях/. А вместо интелектуалците срещу своеволията на властника се опълчва не друг, а Мишо Шамара.

Балкански шарении, мили родни картинки и отохтонски /няма да обяснявам какво означава тази дума/ причудливици, чието разковниче лесно може да бъде прозряно и посочено чрез оная дума от четири букви, която обяснява и повечето световни таинства.

Пари, разбира се. Че как Люба Кулезич ще укори за каквото и да било Бойко Борисов, след като телевизията в която работи се издържа от любимата на Борисов банка. Че как Георги Лозанов ще се опре на Борисов и ще измълви каквото и да било в защита на Мишо / а иначе като либерал всякакви изцепки е защитавал, било му е безопасно явно/, след като службата му в СЕМ зависи от герберските депутати.

Та нещата са си съвсем земни, битови, първични, прости и разбираеми – идат избори, не трябва да се говори / нито пее/  срещу ГЕРБ или Борисов, тях трябва да ги хвалим, а пък да хокаме трябва Мишо, иначе може да си изгубим заплатата, парите, службата и благините.

 Това което придава на тази битово – клюкарска, махленско-пожарникарска и общо взето скукарска дунанма малко по-разтропосан, по-шарен и по- кинкалерийско – галантерийски изглед /от Кинкалерия-галантерия –имаше някога такива будки за продажба на  джиджавки  /, са мъчително-трогателните опити на всички участници в нея /освен Мишо/ да я обкичат с духовни панделки и да и придадат нравствени измерения във вид на чест, гордост, срам, духовност, национализъм, знамена, герб, рикащи лъвове, бяло-зелено-червено и все едни такива възвишени работи.

От друга страна пък защо не - карай да е весело, народът гълта, сволоу иджакюлейшън, както пееха уж безверниците фейт ноу моо, населението купува джиджавките, пищи на пищялките, свирка на свирките, надува локарините,  пушка с тапешниците и трицветните знамена гордо се веят, увиснали на простора.

 Та защо Мишо Шамара свърши работата на 40 примерно интелектуалци и на половин, ако не и на цяло едно гражданско движение.

 Има една миличка заблуда, в която по-смислените у нас хора съзнателно или несъзнателно се приютяват.

Тя е, че срещу Бойко Борисов трябва да се говори внимателно, тънко, с недомлъвки и заобикалки, та да не вземе природонаселението да се сецне някак, да се скумроса и да се разсърди. Да не се обидят иначе добричките фенки-фенки на Бойко и членки-членки на ГЕРБ, а постепенно и неусетно да се осъзнаят.

 Тази заблуда е доста удобна и уютна. Най-вече за ония, иначе добри същества, които намират в нея нравствен приют. Тя има много предимства / Бойко няма да разбере какво правим и няма да се разсърди, а ние пък хем ще си кютим в безопасност, хем ще сме си изпълнили гражданския дълг/ и само един недостатък.  Остава си заблуда.

 И тъкмо затова Бойко не се сърди на такива добри същества. Знае, че те не само не подронват влиянието му, а го увеличават. От подобни иносказателни недомлъвки широките простонародни маси, заедно с членки-членките на ГЕРБ и фенки-фенките на Бойко Борисов никак не се осъзнават, а си думат : „ Ей че велик е нашият човек, дори и тия, дето се пишат образовани, умни и възпитани копче не смеят да му кажат, а само го извъртат по килифарски „

Един приятел от фейсбук – Валентин Йорданов написа нещо такова:

„ Уважаеми господин Хитлер, позволявам си да отбележа, че що се отнася до еврейски въпрос, вие не сте съвсем прав”…

Как ви звучи. Дали убедително ?

 Съвсем друго се получава в случая с Мишо Шамара.

„ Царят е гол, премиерът е простак, животът в България е шибан” – казва той.

Ха възрази де. Речи му че е крив. Няма как.

И затова знамето – бялото, зеленото, червеното и докачението на чест.

„Шибана държава” – помните ли този израз ?

Някога, по времето на Костов един полицай застреля по невнимание едно момиче. И един прочут водещ от националното радио цели две седмици ревА, хлипА, гнявИ се, стена, въздиша, тръшка се и пъшка за това, България била шибана държава, защото властта убивала хората.

„ Шибана държава, шибана държава” – повтаряше водещият по радиото в някакъв зъл унес и отмъстителна самозабрава”.

Никой не сметна тогава, че това е докачение на националната ни чест, или пък журналистическа изцепка.

Нещо повече. Георги Лозанов през ден - през два разхождаше из БНР папиончестия си либерализъм за да защитава същия този водещ и свещената му свобода на словото, разбира се.

Преди около две седмици не по невнимание, а нарочно и съвсем предумишлено полицай застреля момиче. Ама никой от ония ми ти смели журналисти, борци за правда и свобода не ревна, не се тръшна, не изпъшка, нито се осмели да рече, че сме шибана държава. Осмели се да го каже, макар и по друг повод, или без повод, но в никакъв случай без причина, Мишо Шамара.

 При което Георги Лозанов отвърза папиончестия си либерализъм за да надене семчестия си гняв и да го разходи из сумрачните коридори на прокуратурата.

Какво се промени оттогава ? Какво им стана на тия хора ?

Ами нещо много просто стана. Тогава, от злия демон Костов, явно не ги е било страх. И явно той не е бил това те са търсили. И чак сега, при Боко Борисов се разбра какво са търсили. Търсили са си господаря. И са си го намерили. Затова джавкат, колчем из господарския двор се чуят непривични стъпки. Макар на хартия тоя двор /както и самолетите/ да не се води негов, а на държавата. Шибана или не.

 

 

Когато един възпитан, умен и образован човек каже на един простак, който се държи просташки : „ Извинете уважаеми господине, но смятам, че не сте прав” – всички си думат : „ Тая мижитурка го е страх, щото простакът може и да му фрасне една. А иначе може и да е прав, може и да не е”

Когато един простак каже на друг един простак, който се държи просташки „ ти си простак !”, хората си думат „ Тоя не му пука. И е напълно прав…”

Едно е да ти го намекват иносказателно разни сгушени, смачкани, изнемощели, притеснителни, излинели, срамежливи, обеднели и уплашени умничета – политоложчета, или пък възпитани блогърчета.

Те са нещастници, те са образовани и възпитани, те нямат значение, народът, мнозинството не ги бръсне за слива, той, народът бръсне за слива своя вожд, защото той, вождът,  разговаря се него – народа другояче – като прост с прости.

Какво говори опозицията също няма значение – „а по ваше време какво направихте, нищо не направихте, спряхте европейските пари „ Какво говори другата опозиция също няма голямо значение „ А вие защо продадохте Кремиковци за един долар ?...” Лапацала като Яне Янев можеш да купиш, такива като Волен Сидеров можеш да изработиш.

Ама Мишо Шамара не е нито притеснителен писател, нито възпитан политолог, нито начетен блогър, нито почтен стар таралясник, той не може да бъде обвинен в корист, в приказния си вид той е детето, което казва „царят е гол”, в уличния си вид той е простакът, който казва на простака „ и ти си простак, само че с власт” а пък в спортното, тоест в любимото на Борисов тълкуване  той е уличният побойник, който се качва на ринга и отлепва на оядения, надебелял, подпухнал и необосновано самоуверен каратист два яки шамара.

И на него няма как да му речеш „що се биеш бе, да дай да се разберем като простак с простака” Или пък има как.

При всички случаи от своите повече боли.

Защото те са си свои. От една порода са. От един дол дренки, от една коза яре / то май беше друга пословицата/, или каквото там дума народът за такива.

Бойко Борисов е рапър. Политически рапър. Прочетете му интервютата, чуйте му излиянията.

То неговото е изоглавен /отърсил се от оглавника си/ поток на мисълта. Тоест би било поток на мисълта, ако в него имаше повече мисъл отколкото поток. То са няколко основни езикови единици, върху които се надграждат, разграждат, диплят и раздиплят всякакви словесни придатъци. То е мигновен отклик на каквото и да било както и да е, по какъвто и да било начин. / Първо да го кажем, пък ще мислим после /. Така се стига до хилядите тонове заловен хероин /sic/, до това, че ако го няма Белене цената на тока ще се повиши 16 пъти /sic, sic/ и до бяло-червено-зеленото /sic/ на българското знаме. И до това „иди ми-дойди ми” със строежа на атомната централа

Обслужващите вожда наричат това гъвкавост.

Има в рапърските песни / чух три-четири от тях покрай случая/ една особеност. Нещо като постоянен припев, лайт мотив, или както там му викат. Едно хъмкане или ъкане, което непрекъснато се повтаря.

Също като бойковите магистрали при неговите си – вече политически сапове /излияния/

„Ала –бала, ала-бала, магистрали – ъъъъ. Ала-бала, ала-бала, магистрали –ъъъъ”

Е, между двамата раписти /рапове, рападжий, рапатори, рапараци/ - политическият и песенно-уличният има и разлики.

 Най-голямата разлика между тях е властта. Овластената простащина не засяга само добрите обноски, доброто възпитание и добрите нрави. Тя може да повлияе и върху съдбата на цяла една държава. Не случайно се смята, че всеки има право да бъде простак стига да не е на власт.

Разликата е и в самата простотия. Тази на Мишо е колкото възмутителна и неприятна, толкова и забавна. Тя е безкористна и понякога трогателна дори. Тя е някакво умение все пак, макар и първично, макар и улично, макар и недодялано. Ако не друго, уличният рапър трябва рими да натъкми поне.

Това разбира се не означава, че тия рапърщини трябва да се обявяват за изкуство и непременно да се пускат по всички радиа и телевизори. Това пак си е въпрос на избор.

 Но извън страничните разговорите за изкуство си остава случката. Мишо наистина свърши работата на една сюрия несъществуващи интелектуалци и на едно полузадрямало полугражданско полуобщество.

Той показа колко лесно един прехвален властник, почти свръхчовек може да стане смешен. Стига да не го крепят хорската глупост, страхът и липсата на достойнство.

Смешен като гол цар. С коремче и пишчица.

Друг е въпросът какво ще направи нашенската тълпа след детското откровение. Дали ще си рече „ Я, царят наистина бил гол-детето няма да лъже”. Или ще му плесне един шамар това нахално невъзпитано дете, или пък една присъда ще му тресне, та друг път да си трае и да не говори истини.

 

 Иво Беров