Бяла роза ще закича, да се слави кича.
ÃÃÃÂ
 По въпроса за народната музика:
Всъщност такава музика няма. Народната музика беше унищожена. Останали са само отделни нейни печални отломки и изсъхнали образци.
Унищожи я соца. Не с указ на партията - държава. Стана някак бавно, постепенно, потайно и вероятно несъзнателно. Народната музика беше мачкана и съсипвана така, че никой да не забележи гибелта й. И никой не я забеляза.
Народът, тоест обикновените хора, във времената на соца не трябвше да творят, да мислят и да създават. Вместо тях мислеха /знае се как и доколко/, творяха и създаваха други други. Комунистите от върхушката и най-вече прислужниците й. Най-вече прислужниците, върхушката повечето ги надзираваше. Прислужниците зорлем бяха напъхани в едни особени рамки, окичени с кичестите имена на социалистическия кич :. "Научно и Техническо Творчество на Младежка", "Млада Художествено-Творческа Интелигенция", "Клуб за Естетическо Възпитание", а също и в разни творчески съюзи - на писателите, на журналистите, на кинематографистите и въобще на онези, на които партията позволяваше да творят, стига да следват нейните рамки указания и повели.
А поривът за свобода сред творците, макар и смачкан, продължаваше да си мъждука под прикритието на дълбокомислени иносказания /матофори/, разбирани едва ли не само от създатели им, които, подхранвайки суетите си, се хвалеха и самооблащаваха с тях из снобарските, уж творчески кръчми.
Но за народната музика...
Примерно докъм средата на шейсетте години тя все още си съществуваше, макар вече поокастрена.Тогава прочутата из цяла Северозападна България "Вировска музика", например, все още свиреше обичаните от повечето българи хорА на Дико Илиев. Тези хорА са и доказателство, че творческата връзка между нашите творци и тeзи на Европа може да доведе до създаването на великолепни музикални образци. /Дико Илиев е ученик на чеха Александър Вайнер /. Може със сигурност да се предположи, че на тази основа биха магли да се появят български оркестри, много по-добри от оркестъра на Горан Брегович, например. .
Само че дотук, уви. Дико Илиев и самобитните някога свирачи от "духовите музики" немАха последователи, не създадоха направление. Борбата на културния фронт беше поверена /ама че изрази създаде комунизмът / на дипломираните музиканти, които комунистическата върхушка надзираваше чрез творчските съюзи. И дипломираните музиканти захванаха да обработват народната музика според наученото във средните и висшите музикални училища. От техните обработки ясно личи, че те нито са обичали, нито са разбирали народните песни, защото да ги разкрасяваха с неуместни музикални добавки /речи го "да ги хармонизират"/.
Нещо като днешните силикони и ботокси за иначе неподправено и естесвено хубави, но не и "оборотни" мацета. Така живецът на народната музика беше изсмукан./ Не можаха, например, да схванат "обработчиците", че ситните шопски свирни си искат ритъм и тъпан, а не "хармонични" прибавки и добавки.
Има и изключения, като чудесната обработка на"Дафино вино", например, но тя е правена от ученика на Дворжак Добри Христов, доста преди времената на комунистическите тъпни.
Но не това беше най-тъпото. Най-тъпото бяха уж народните пасни във възхвала на Сталин, Русия, Георги Димитров и текезесетата. Ето и един покъртителен пример за подобна "народна" песен :
ТОТКА-ЗВЕНОВОДКА
Като Тотка-звеноводка втора няма в село.
По сеитба, по вършитба тя е все начело.
Ей край ниви бурениви плах сумти кулакът.
Бързо става, знаци дава Тотка да почака.
- Ой те, Тотке, звеноводке, мое пиле клето.
Не погивай, не отивай ти в текезесето!
Опомни се, не бави се, в моя дом ела ти.
Да живееш и да грееш като във палати!
Трепва Тотка-звеноводка, мигом му отвръща:
" Не желая и да зная за кулашка къща!
Моят дом е по-огромен - кооператива.
В него с песен всеки честен селянин отива."
И всичко това се изливаше безспир от единственото тогава радио и неговите радоиточки. И това чудно явление също беше изпято в "народна" уж песен :
СИНКО СТОЕНЕ
Стоене, синко Стоене
Немой да стоиме на тихо
Врътни сине копчето
Лявото църното копче
Москва говори да чуем
Душите си да си облажеем!
Хората, главно по селата, приемаха и слушаха този вид музика само защото им звучеше като нещо познато, но и те, с течение на времето започнаха да преминават към "сръбско" и "гръцко", където музикантите бяха свободни да творят така, както им идва отвътре и както го изисква пазарът. А в онези държави, покрай неизбежната турбоплява бяха създадени и много добри песни по "народен" тертип. И когато след промените и у нас дойде свободното творчество, то нямаше как да се развие върху основата на изсъхналите /хербаризирани/ народни уж изделия на соца и започна да подражава на сръбската, гръцката и турската песенност, преди всичко на чалгата.
Извън чалгата от напъните за "народно" творчество се пръкнаха отблъскващи и обидни за хората с вкус пошлотии като "Бяла роза ще закича", например. Като пошлостта се развилня не само из народната уж музика, но също и в танците, в носиите, в начина на представянете им, във всичко. По разните телевизорите ухилени до ушите певачки запяха жални песни, а покрай тях, също така ухилени танцувачи започнаха да местят крайници в изразително преднамерени и несъстоятелни движения, навлечени в крещящи до невъзможност съчетания на жълтото, синьото, зеленото и позлатеното, като свидетелство не толкова за народностната основа на носиите и творбите, колкото за безвкусица и посредственост. Прехвалената Нешка Робева пък сътвори едни зрелищи игри, вдъхновени уж от народните ни, а всъщност изцяло откраднати от ирландските и шотландските танци.
Дали все пак народното творчество може да се възроди и развие ?
Толкова, доколкото истинското родолюбие може да бъде заменено с високи пилони.
По сегашните седенки, тоест сбирки и купони, истинските и неподправени народни песни, доколкото ги има, не се пеят. Народът, тоест стотиците съчинители на песни и свирни, бичи чалга. Тя се търси, тя се поръчва, тя се цени, за нея се плаща, тя се изпълнява. Чалга търси и чалга пее новото новото поколение. Чалгата е сегашната народна музика. И бъдещата също, примирете се.
И да, изкушени чуждоземски колекционери издадоха албуми с хербаризирани народни изпълнения, предназначени най-вече за изтънчени познавачи. Което въобще не означава, както възторжено обявяват някои може би добронамерени, но простодушни хорица, че народната ни музика била завладяла света.
Иначе ще останат може би някои кръжочета, където ще се изучават истинските народни песни и танци, колкото да се знае, че такива някога наистина е имало.