Провинция и кислород
Христо Слави Рачев
Провинцията се настани като холестеринови плаки из софийските улици и квартали. Уличката на моето детство “Вишнева” и “Свети Наум” заприличаха на сърдечните съдове на 90 годишен старец. Денонощно задръстени от коли, камиони, рейсове и бълващи ауспуси; въздухът стана непоносим за дишане, отглеждане на деца и никак за радост от живеенето. Станахме селяни, за да дишаме. Заменихме бензинови пари за йонизиран морски въздух. Лоша сделка. Човекът не се нуждае само от азот и кислород в съотношение 4 : 1.
Той има нужда от чиста вода, разнообразни хора, светли помисли и общуване.
Ако млад интелигент се омъжи за млада провинциалистка, поема двоен риск. Да му се народят тулупи /идва от тюркски език/…или, понякога стават чудеса. Кръстоската дава таланти, които бързо изчезват зад хоризонта отвратени от произхода си. После се умиляват до сълзи от родния край. Нямаме вина, че сме бозайници, и социални същества.
Всичко извън Древен Рим е провинция.
Провинцията вдишва и издишва чист въздух, сумти и пъшка, но не може да разбере сама себе си. Не се и опитва. Провинцията не знае, какво се случва в България. На нея и разказват; уж слуша, но тя си знае своето. Тя живее и се храни с преразкази. Митове и предания се стелят, като утринни мъгли. Провинциалният човек също обича да преразказва, случайно дочути внушения и като ги съобщава на глухия си събеседник, винаги украсява и подсилва смисъла или липсата му. Той е самороден драматург и мелодрамата, е в кръвта му. Ако случайно заживеете в провинцията ще имате достатъчно кислород и аромати, но е напълно възможно да получите анафилактичен шок от невъзможността да поставите под съмнение тълкуванията на българския селски комунизъм. Те се търкалят из села и паланки, градчета, и окръжни центрове,
като тръни ветрогони.
Провинцията хитрее, вместо да вземе да поумнее. Жизнена е и запраща провинциализма си, като семена на глухарче…открити са следи на нашенски провинциализъм в невероятно отдалечени места по света.
Попаднали в такава среда, пришълците на село получават суицидни пристъпи, други се разтърсват от агресивни помисли, трети развиват неврози и безсъние, самотно попийване и бурни диалози на висок глас – със себе си, кучето, тревата и буболечките.
Да пропишеш в провинцията. Не е за всеки.
Познавам един с нахлупено сомбреро, който се опитваше да надвика петела, пееше фалшиво и мощно, О, сооле мииооо…
Човекът губи време, но недописаната книга е неговия оазис. Вид спасение в пустинята. Живееш, както не си живял, никъде и никога. Проумяваш всичко от “ Градинарят и смъртта”, до последната буква, защото е книга, която вече си написал с живота си. Ето това можеш да правиш в провинцията, недостижим в замъците на своите фантазми. Но най-често градският човек развива отшелническо поведение. Интровертира, докато приеме откачането си за норма. Потъва в самота, сънува сюрреалистични сюжети, притичва по моста между Средновековието и Ренесанса изграден от Йеронимус Бош; през деня говори глупости, само и само, да не дразни подозрителния селяндур, който внимателно наблюдава пришелеца, за да го осмее, да види има ли нещо за присвояване. Отвращението от самия теб идва, когато опитваш да се присъединиш към просташките майтапчийски диалози.
Да, в провинцията има кислород, но няма живот.
И на Марс е така, търсиш живи и рефлективни умове, следи от култура, скулптура…нищо, червена пустиня и миражи. Разсъдливите сякаш са изтребени до крак от неизвестна сила. Провинцията не понася авторитети, лекарят е докторче, пришълецът получава ехиден прякор. Тя рядко се бунтува, защото знае, че може и по-лошо.
Вижте само как гласува провицията! Катастрофа!
Верижна, ментална, интелектуална…, всъщност парадоксална – тя гласува срещу себе си. Изглежда всички народи имат своята провинция. Най-консервативната прослойка, дъно, врящ казан, кил, баласт, който предпазва от внезапно излитане и разпиляване във враждебния космос. Провинцията мъчи, но не убива. Ще те приюти. Гръдът може да те убие на място. Не можем да унищожим провинцията, посегнем ли ѝ – удряме себе си. Но можем да я изкъпем, срешем и принудим да изхвърля боклуците разделно, да се усмихва и спазва законите. Тя не може да съществува без началник. Тя го избира, той я краде.
Демокрацията и културата не могат да се развъждат в провинцията. Няма условия, не плододават и тъй като не стават за ядене, стригане и продан – вехнат. Но провинцията винаги изненадва, може да ражда силни умове, да се чудиш и маеш, откъде са се пръкнали.
Демокрацията и културата заобикалят провинцията, те пердашат по магистралите.
И те, като прелестната пясъчна лилия могат да издържат на палещите лъчи до седмица, после изгарят и стават обикновени, грозно обгорели луковици. Това се случва на градския интелигент хукнал за чист въздух… докато се усети, вече се е превърнал в обгоряла луковица.
